На всеки свети Валентин интернет се залива от снимки на известни двойки, а след това изчезват до следващия. Но истинската любов не трае само един ден в годината. В рубриката на Traffic News „Великите любовни истории на ХХ век”, всяка седмица ще ви разказваме за една гореща двойка, останала завинаги в историята с пламенната си обич и понякога с главозамайващата си скандалност - алкохол, изневери, опити за самоубийство, мафиотски връзки, разорение, падение, секс, кавги, още секс, предателство и прошка.   

Симон дьо Бовоар и Жан-Пол Сартр, едни от най-разкрепостените и непримирими мислители на XX век, основоположници на френския екзистенциализъм, се срещат през 1929 г. във философския факултет в Париж. Връзката им е неортодоксална - толкова е описвана, разнищвана и одумвана, че има статут на мит. Те вярват в искреността като повеля, като ултимативна оригиналност, към която ще се стремят през целия си живот.

Той – висок около 1,60 м, почти сляп с едното око още от дете, с вечно омачкани, торбести, а често и тук-там с петна от вино и халва (любимият му десерт) сака и панталони, клошарски обувки, лоши зъби и обвит в облак от остър аромат на тютюн и поне половин бутилка скоч, носещ се на километър пред него. Тя – „тежка, атлетична, величествено елегантна жена“ (както я определя един от биографите й), която така и не пожелава да похарчи нито от времето, нито от парите си, за да изглежда истински красива и елегантна. Предпочита строгите (а по-точно казано – ужасни) дрехи, има колекция от шалове за коса, но най-много обича да ходи с еспадрили и... каквото намери. Въпреки това обаче първото, което забелязваш в Симон, не са дрехите, а буквално пронизващите й очи.

Животът на Симон до момента на тяхната среща е неистов опит да се измъкне от нормите, налагани от собственото й консервативно семейство. Баща й е адвокат, а майка й, дъщеря на богат банкер, е възпитавана в манастир. За щастие семейството й губи почти цялото си имущество при рисковано инвестиране малко след Първата световна война. „За щастие“ – защото по този начин Симон остава без зестра и така получава възможността вместо само да се оглежда за подходяща партия за брак, да вземе живота си в собствените си ръце. Тя става едва деветата жена във Франция, завършила Сорбоната, специалност философия, след което се записва в Екол нормал, за да може да се яви на агрегация (специфичен изпит, който дава най-високата степен, позволяваща преподавателска дейност във френските обществените училища). Там именно среща грозника Жан-Пол Сартр, вече легенда сред състудентите си – велик 24-годишен прелъстител на жени, експериментирал с различни наркотици, известен със запоите и хулиганското си поведение, но и с брилянтния си ум и дълбоките познания по литература, в която област не могат да му съперничат дори и някои от учителите.

Симон, опиянена от свободата си, далеч от погледа на родителите си, се влюбва в него още през първата седмица в училището, но тъй като той дори не я поглежда, тя си хваща за гадже Рьоне – момче от „бандата на Сартр“, на което всъщност Симон дължи и прозвището си, останало й за цял живот – Кастор (от фр. castor – бобър).

Дълго време Сартр дори не й знае името. Нарича я „грозно облечената с красивите очи“. Тя обаче в продължение на почти година е влюбена лудо и отчаяно от разстояние в неописуемата му самоувереност, магнетичното му безхаберие, в свободата, която излъчва, дори в пъкления му поглед с едното почти невиждащо око. Накрая той все пак я забелязва и заповядва на Рьоне да я доведе на среща с „бандата“.

Двамата се влюбват насред Париж през 1929 г., докато учат в престижното френско висше училище Екол нормал. Отношенията им продължават забележителните 51 години, през които разговорите помежду им раждат идеи, книги и връзка, разпалвана, а не гасена от паралелни такива. И двамата са родени в Париж, но той е от доста по-бедно семейство.

Никой от двамата не иска деца. След края на 30-те партньорството им губи сексуален характер, въпреки това двамата се договарят да споделят всичко за любовните си похождения. Той е нейната "необходима любов“ за разлика от "случайните любови“, които и двамата имат. Тя е така необходимият съюзник, пръв критик на всичко, родено изпод перото му. Според него човек е осъден да бъде свободен, но не може да живее почтено в непочтено общество. Според нея животът е истината на живите. Да оцелееш, означава да започваш живота си отново и отново… За него адът, това са другите. За нея адът – това са онези плиткоумни членове на журито, което я класира втора на конкурса за доцент по философия, макар да се представя най-добре. (На следващата година Сартр заема първото място в същия конкурс.) И двамата са щедри до маниакалност. Съвместният им живот е пронизан от етапи на отчуждение, раздели, паралелни връзки и пикантни преживявания, но всички те само потвърждават алхимията на духовното им родство.

Идеята за „договора“ е на Сартр. Той наистина предлага брак на Симон, но тя отказва с ироничния (а може би не) мотив, че няма зестра и затова никога няма да се омъжи. Тогава Сартр на майтап й предлага да сключат договор, чрез който да се „вземат под наем“ за срок от две години, но после му хрумва да бъдат заедно, но без да живеят заедно и като си дадат свободата да имат колкото и каквито си искат паралелни връзки. Единственото условие е да си разказват един на друг и най-интимните подробности за тези връзки. Кастор все още е влюбена до забрава и идеята за този „пакт“ й изглежда толкова декадентска и бохемска, че тутакси се съгласява. Само че в началото дори не подозира до каква степен Жан-Пол Сартр смята да се възползва от въпросния „пакт“, по-известен днес като „отворен брак“. Истината е, че те никога не сключват брак и не живеят в общ дом. И според двамата обаче са обвързани в нещо като „духовен брак“ най-вече чрез безграничната свобода, която си дават.

Техният „договор“, който спазват неотклонно в продължение на 51 години, „ражда“ целия им живот, „пише“ книгите им, отключва идеите им. Корените на животите им с времето се преплитат до такава степен, че и двамата осъзнават как съвсем парадоксално свободата им вече е напълно невъзможна. Дали Симон е щастлива да споделя живота си с мъж, който непрекъснато й изневерява? Вид „стокхолмски синдром“ ли е нейната любов? Дали свободата да му изневерява, дори когато няма желание за това, е толкова важна за нея? Тя никога не дава отговор на тези въпроси, а когато издава тритомните си мемоари, заявява, че има неща, които за нищо на света няма да сподели. Отговорът на въпроса дали легендарната й връзка със Сартр я е направила щастлива вероятно е едно от тези неща.

Той умира на 14 април 1980 г. от бъбречна недостатъчност. Тя живее още 6 години, нито ден повече или по-малко. Погребани са един до друг в Монпарнас.