На всеки свети Валентин интернет се залива от снимки на известни двойки, а след това изчезват до следващия. Но истинската любов не трае само един ден в годината. В рубриката на Traffic News „Великите любовни истории на ХХ век”, всяка седмица ще ви разказваме за една гореща двойка, останала завинаги в историята с пламенната си обич и понякога с главозамайващата си скандалност - алкохол, изневери, опити за самоубийство, мафиотски връзки, разорение, падение, секс, кавги, още секс, предателство и прошка.   

Може би всички знаят тази история - за най-малкото от осемте деца на Петко Славейков, за това, за което баща му написал: "Пенчо бре, чети - Пенчо не чете..."; това, което заспало върху замръзналата река Марица и се разболяло толкова тежко, че цял живот носило последиците. Въпреки недъга си обаче Пенчо имал разностранни интереси, леко чувство за хумор и остър ум, и пишел прекрасни поеми. И в живота му имало щастие. Неговото щастие си имало име.

Това е Мара Белчева – истинска светска дама. Освен поетеса тя е сред най-добрите преводачи на “Тъй рече Заратустра” и на известния драматург Герхард Хауптман. 23-годишна е, когато мъжът й Христо Белчев (финансов министър в правителството в Стефан Стамболов), е убит. Била е придворна дама в двореца на цар Фердинанд. Мълвата твърди, че той самият упорито я ухажвал, но тя деликатно го отблъсквала. Монархът поръчал да направят гипсова отливка на ръката й, която да държи на нощното си шкафче, за да може да я гали и целува.

Всички от двора благоговеят пред обаятелната Мара Белчева, но тя не се чувства щастлива и на място в княжеското обкръжение. Нежната интелектуалка споделя през познати, че е изключително самотна и изгубена, напълно отвратена от клюките и празнодумието, с които се откроявали аристократичните среди.


Среща я през 1903-а на една вечеря. когато роднина на Мара довежда Пенчо Славейков на гости в дома ѝ. От този ден двамата са неразделни.

Мара Белчева и Пенчо Славейков са онази двойка, в която любовта и духът са свързани по един удивителен начин, смело опълчващ се срещу хорските предразсъдъци. 
Любовта между тях е силна, страстна и влияеща изключително благотворно и на двамата. Неусетно те се превръщат в най-верните приятели. Той я запознава с най-големите интелектуалци от онова време, насърчава я да пише и превежда, тя пък неотлъчно бди над него като орлица и буквално го боготвори. Въпреки физическия му недъг, вследствие на премръзване, за Мара Славейков е най-изключителният човек във всяко едно друго отношение. Това си личи и в писмата на красавицата, в който тя с обич заявява, че цялата пъргавост от краката на поета е отишла в главата му.

Любовта на Мара Белчева действа изключително продуктивно на автора и след срещата му с нея творчеството му разцъфва. Красавицата е най-голямата муза на поета и той я възпява в няколко свои произведения, включително в „Островът на блажените“. В „измислената“ биография на Силва доста от фактите съвпадат с тези от живота на Мара Белчева. Несъмнено чрез тези малки детайли Славейков, определян от съвременниците си като сприхав особняк, публично се обяснява в любов на Мара и категорично заявява през обществото силата на своите чувства и сериозността на намеренията, които има към Белчева.



Но обществеността не одобрява техния съюз. На любовта без брак не се е гледало с добри очи по онова време. Пенсията, която тя получава от княжеския двор, е спряна.

Към враждебното отношение на околните се прибавя известната доза превъзходство, която Славейков винаги е демонстрирал към сънародниците си. Неговият стремеж да изведе българската култура към гребена на европейските изисквания бил непоносим за полуграмотниците, жадни за лесна слава и облаги. Сблъсъкът между двата вида възприятия довежда до изгнанието на Славейков.

От 1901 година Славейков работи като поддиректор и директор на Народната библиотека в продължение на 10 години (между които е директор на Народния театър в периода 1908-1909). През 1911 година министър на Просвещението става Стефан Бобчев, с когото са имали пререкания само година по-рано. В резултат на конфликта Бобчев не само решава да си отмъсти на Славейков, уволнявайки го от поста на директор, но и да го унизи. С тази умисъл той го назначава за уредник на училищния музей при Министерството на Просвещението, помествайки кабинета му на четвъртия етаж. Като много добре знаел, че Славейков, вследствие заболяването си като малък, трудно ходел, придвижвал се с бастун.

Обиден и огорчен Пенчо решава да напусне България. Първо заминава за Цюрих. Мара Белчева го последва. Здравето му обаче там се влошава. Двамата се отправят към Италия. Три месеца двамата живеят оскъдно в Рим. Пенчо учи италиански. В началото на пролетта болестта му се задълбочава. Мара Белчева продава къщата си в София, за да могат да покрият разноските си.

После двамата се установяват в красивия град на брега на езерото Брунате, във вила Белависта. Там на Пенчо му става зле. След смъртта му Мара Белчева помолва собственика на Белависта да намери художник, който да направи скица на покойника. Намират художник на име Алдо Маца. Маца направил скицата с въглен. Мара Белчева щедро му плаща за нея 200 лири. Славейков първоначално е погребан там, а после останките му са пренесени в България чак през 1921 година.


Нежната дама, която е две години по-млада от Пенчо Славейков, живее още 25 дълги години, определяни от много изследователи като години на вечен траур, не случайно сред загубата на поета мнозина са наричали красавицата - "дамата в черно"... 

Белчева има няколко връзки след смъртта на Славейков, включително и с далеч по-младия Боян Гацов, но тя е категорична, че Славейков си остава най-голямата ѝ любов. На 69-годишна възраст тя си отива от този свят, а последното, което прави е да нареди да ѝ оправят косата и с немощна ръка да си сложи червило върху устните.