Всеки човек носи своята история — тиха, необятна, понякога болезнена като рана и красива като  чудо. Ние виждаме само повърхността, но под нея пулсират победи, загуби и възкресения, за които дори не подозираме. И точно в такива моменти животът ни показва, че най-невероятните сценарии не се пишат от нас, а от съдбата. Автор на разказа за едно от тези скрити чудеса е д-р Неделя Щонова, след посещение в пловдивския Кадастър. 

Чудо на гишето

Днес отивам в Кадастъра да извадя една схема.

На гишето ме посрещна жена с онзи топъл и силен поглед, който само хора, минали през големи бури, но оцелели с достойнство, притежават.

Разпозна ме, усмихна се, прие документите и каза:

- Гледам Ви, повече Ви чета, и като Ви засека във Facebook, много Ви се радвам, много ме вдъхновявате. Животът наистина е чудо, и моят е чудо. Имам три деца, три … а аз съм на 63 години.

И така започна нейният разказ:

- Когато бях на 36 години, менструацията ми започна да си играе на криеница. Ту се появяваше, ту изчезваше с месеци, сякаш тялото ми беше объркало сезоните. Лекарят беше много обезпокоен, каза .. че може би влизам в ранна менопауза. Пуснахме хормони, оказаха се раздвижени, особено пролактинът. И тогава той ме изпрати при друг специалист, който … заподозря тумор на хипофизата. Каза, че трябва да направим образни изследвания.

- Направиха рентгенова снимка, видяха сянка и казаха … да, най-вероятно е тумор. После направихме изследване с контраст. Чувствах се ужасно. Това беше по време на смутните години около Косово. А и току-що бях загубила баща си. Разпадах се от мъка, отдавах го на стрес, виеше ми се свят, бях безумно уморена. И си повтарях … тялото ми просто плаща цената.

- Свекърва ми уреди среща с неврохирург - продължи тя. Сценарият беше написан, чакаше ме операция. Повърнах няколко пъти от терапията. Имах две деца. Всички у дома бяхме в пълен шок.

- Тръгнах към болницата, към неврохирургията … по пътя внезапно ме прониза остра болка в корема. Когато влязох в болницата, веднага казах за болката и те по спешност извикаха коремен хирург. Той дойде, беше внимателен и каза:

- Нека Ви види и гинеколог. Преди да отидете в неврохирургията, минете през гинекология.

Отидох при гинеколога. Беше обяд, около 12 часа, лекарите си почиваха в съседната стая, но един от тях излезе и каза:

- Трябва да Ви видя на ехографа.

И започна да гледа. Дълго гледа … и изведнъж измълви:

- Колеги, елате, бързо, моля, всички, елате да видите как медицината се разбива на пух и прах … как хипотезата за пролактина се разбива на пух и прах.

Стоях в ужас:

- Докторе, какво виждате? Метастаза ли … отивам на операция … казаха ми, че имам тумор на хипофизата.

Той мълчеше. Всички се скупчиха около ехографа … и тогава той каза:

- Вие сте бременна. Бременна сте. В четиринадесетата гестационна седмица.

Онемях. Земята и небето се събраха. Казах:

- Не, докторе … Вие сигурно нещо грешите. Аз отивам на операция в неврохирургия … защото имам тумор на хипофизата … а сега и ме плашите, че имам нещо друго … там …

Той се усмихна леко и много бавно каза:

- Нямате тумор на хипофизата. Вие сте бременна в четиринадесетата гестационна седмица. Просто трябва да решите дали искате да задържите това дете … след всички изследвания, контрасти, снимки, облъчвания и терапии.

Събрахме се вкъщи и решихме - ще го родя.

Искам го. Казах … ще го родя.

И го родих … онова чудо, което месеци се беше криело тихо в утробата ми, дойде на бял свят. Баща ми почина на 28 юни, а синът ми се роди на 28 май. Само времето беше разместило датите, за да може двамата да се срещнат свързани, вплетени един в друг.

Нарекох го с името на баща ми.

И той наследи ума му, математическата му точност. Сега учи в Щатите и се издържа сам. Страхотен е. Здрав, прекрасен мъж … и знаете ли … през септември ще се жени.

В този миг … на това гише … аз успях само да се разплача.

Мили хора.

Не зная какво да кажа … животът е чудо. Понякога ни подготвя за най-страшното. Диагноза. Операция. Край. А после точно когато си загубил всяка надежда - разтваря завесата и ти поднася уникален дар. Дар. Живот. Продължение. Любов.

Животът … този древен магьосник … как решава да ни изненада. Понякога съдбата ни взема нещо, просто за да направи място за много повече.

Понякога медицината си мисли, че знае всичко и държи фенерчето, че щом измерва, снима, оцветява с контраст, щом подрежда хормони, стойности, диагнози … знае какво се случва. А после се появява една утроба, в която тихо расте четиринадесетседмично чудо, и целият този логически театър се срутва като картонена декорация.

Какво е това?

Тази жена мислено е била прекрачила в територията на болестта - хипофиза, тумор, хирургия, баща, край, смърт, операция. И точно когато се вгражда вътрешно в ролята на „пациент“, реалността я прибира тихо и я разгъва обратно в едно съвсем друго измерение - това на живота, на майчинството и на началото.

И какво се оказва … че под всичките тези пластове ужас, страх, болка и диагнози е имало едно малко туптящо сърчице, което месеци наред е пишело някаква друга истина вътре в теб. Тялото е знаело, животът е знаел. Бъдещето е знаело. Само съзнанието е изоставало, уплашено и объркано, закъсняло с една-единствена стъпка спрямо онова, което вече е било писано да се случи.