Пловдивчанката Албена Фурнаджиева е сред носителите на престижната награда "Златен век" , която министърът на културата връчи на изтъкнати български творци в навечерието на Деня на будителите.  Завършва руска филология и право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Първите си публикации прави в периодичния печат, дебютира с поетичната книга „Пясъчни рози” през 1996 г. с моминското си име Албена Пандева. Издала е сборниците с поезия „Немирници” (2010), „Рисувам обич” (2015), „Мечтатели” (2020). Нейни творби са превеждани на чужди езици. Член на СБП. От години живее в Кеймбридж, но признава, че винаги носи Пловдив в сърцето си. 

 

- Албена, как приехте новината, че сте сред отличените с престижната награда „Златен век”- плакет. Какво означава това признание за Вас лично и за Вашия творчески път?

- Като всяко духовно признание това е висока чест и го приемам със светло чувство – щастлива съм, защото идва от професионалната гилдия – Съюза на българските писатели и държавата в лицето на Министерството на културата. За мен е от голямо значение и това, че е посветено на Деня на будителите, който заедно с 24 май е другият празник на българската светлина – на познанието и словото. Затова усещането ми е празнично.

 - Сред наградените тази година са емблематични имена като Здравка Евтимова, Маргарита Петкова. Как се чувства един по-млад автор в такава компания на утвърдени и обичани творци?

 - Здравка Евтимова, Маргарита Петкова, Весела Люцканова, Банко Банков и много други са лица на съвременната българска литература – разбира се, че съм радостна да съм сред тях, защото в днешно време творческите личности създават така нужното усещане за общност, за единство. За отдаденост на доброто и красотата. В личен план това прави този миг специален. Вярвам, че  една дарба, талант или както и да го наречем, няма възраст.  Но  от друга страна опитът и единството на поколенческо време я шлифова и ѝ придава по- зряла и по-мъдра форма. Признавам, че бях окрилена, почувствах и приемствеността, и  невидимата врата на съкровищницата от красоти, дарена ни в наследство, и отговорността да продължим нейното обогатяване, за да я завещаем на идващия български народ. Не знам как ще прозвучи, но имах усещането, че е нещо като  да ти поверят ключ за бъдещето.

- Вие сте плодвивчанка – Пловдив е град с богата културна традиция и въдхновяваща литературна атмосфера. Как той е повлиял на Вашия път като писател и творец?

 - Винаги съм усещала връзката с Пловдив по особен начин. Родена съм на 7- мо число, в град на 7 тепета.  Обичам културата му. Приемането на различията, великодушието на хората и това, че от векове съжителстват в най-искрена хармония  етноси и религии. Обичам гордата сграда на джамията в сърцето на града, с китната турска сладкарничка, обичам камбанения звън на църквите, преплетен с песните на всички останали храмове. Старият град,  Римският стадион, Античният театър, Цар Симеоновата градина... Места, които са като платно за вдъхновението на художника, или бял лист и  перо за поета. И те са именно такива. Град с осемхилядна история. И  в духа на Юнг ми се иска  да вярвам, че гените на предците ни пулсират в нас. Така в Пловдив  през 90-те години вестници като „Вести” и „Марица” (по онова време с редактор писателят Антон Баев),  често  публикуваха мои стихотворения. В Пловдив са корените на моите първи стъпки, първите ми успехи, първите литературни запознанства. В Пловдив  издадох и първата си стихосбирка „Пясъчни рози”. Тук получих насърчението и примера на легендарния Петър Анастасов; тук ме въведоха във вселената на литературата прекрасните ми преподаватели като  проф. Младен Влашки, проф. Калудова,  проф. Клео Протохристова и др.  Спомяням си, че Христо Фотев беше казал, че човекът – това   е градът, който носи в сърцето си.

 - От известно време живеете в Кеймбридж – град със своя собствена културна и академична аура. Как тази промяна Ви се отрази – и какво носите от България в ежедневието и писането си там?

 - Като типичен представител на зодия „Стрелец”  зная, че границите и разстоянията са състояние на духа. И понеже духът е безграничен, усещам атмосферата на Кеймбридж сходна с духа на Пловдив. Така на всяко място се чувствам комфортно, защото улавям инстинктивно красотата и заживявам с нея. От България съм добавила дисциплината си, неуморния оптимизъм и чувствителността на българската душа, които ми помагат.

 - Денят на народните будители ни напомня за хората, които събуждат духа. Кои са будителите днес и кой е вашият личен Будител?

- За мен будителите са хората, които създават! Независимо към какво са се насочили или на коя област  е посветено тяхното време, умения и внимание. Тези, които правят живота ни по-красив, смислен и интересен със своята светла енергия. Тези, които  са внимателно ориентирани към естетиката на изкуството, но не премълчават и не подминават неправдата и неравностите на общественото битие. Тези които с чест, достойнство и патриотизъм, пазят съкровищницата на духа,  завещана ни в наследство.  Будители са и всички хора, които с делата си са пример за доброта,  съпричастност, отговорност, себеотрицание за една по-добра и светла среда, в която да живеят децата ни. И понеже списъкът е много дълъг, сърцето ми се усмихва, защото зная, че ще бъдем единни и ще си помагаме.  Защото България е прекрасно място с удивителен народ.

- Във време, когато всичко се случва онлайн и бързо, как литеуратурата може да остане близо до хората и да ги вдъхновява?

- Литературата е тайнство. И както всяко тайноство, тя е съкровена, лична, но  и иманентно закодирана да вдъхновява. Литературата не е спектакъл. Тя изисква да се  замислиш, да съпреживееш, да се огледаш. Често дълго след прочетеното. И понеже тя е рефлексия на четящия, вярвам в хората, които имат сила да генерират това отражение и да го претворят вдъхновено в делничните неща, в живеенето. Като песен, като картина, като чудесата, които ни заобикалят. Ще си позволя едно просто сравнение: вдъхновението е като прегръдка на порива за красота със звуците и цветовете на света.

- Какво Ви вдъхновява да пишете – реалността около Вас, личните преживявания или нуждата да изразите нещо по-дълбоко и универсално.

- Писането е атавистична потребност. То е като дишане. Но не  пиша само за нещата, които познавам. А невидимото, неизказаното,  непреживяното – сянка, отглас, опушена от далечината импресия, често придобиват форма и оживявят именно чрез думите.  Александър Грин го нарича „пътуване в неизвестното“. Това е пътуване на надеждата и мечтата, на опита и любовта, на преодоляването и съпротивата – безкрайна и чудотворна е силата на словото. А вдъхновението е самата воля за пътуване – смисълът на пътя, за който говори Лао Дзъ.

Вдъхновяващо е и това, че срещата с изкуството е своеобразно дифузно общуване, което позволява самото то да получи и да приеме сила и енергия от духа на този, който го възприема.

- Върху какво работите в момента и какво могат да очавкват Вашите читатели в близко бъдеще?

. След последната ми книга „Белият цвят на тревата” съдържаща  импресии и кратки разкази съм се отдала на пътешествие  в морския  свят и света на хората през погледа на една перлена Мида, която пътува в подводна каюта на голям пътнически кораб и  разказва своите впечатления. Книгата  е за децата, в които се е пробудил откривателския дух – тя е познавателна, но и романтична и всъщност е адресирана към всички, които с труда си, с устрема си към новото и с творческите си безсъници  придават форма и смисъл на времето, в което живеем. Всъщност, литературата разговаря на еднакъв език и едновременно с всички времена – минало, настояще, бъдеще. Този „разговор“ е формулата на вечното човешко време и превръща историческите епохи в естетически, а астрономическото време – в онзи „живот вечен“, за който ни учат свещените книги.