„Най-тъмните места в ада са запазени за тези, които поддържат своя неутралитет във време на морална криза”,пише Дан Браун в един от своите бестселъри. През последните 25 години у нас сме изпадали във всякакви кризи – политически, духовни, икономически, пак политически, пак икономически…, но почти никой не проронва и дума за моралната криза, която се е настанила трайно в обществото ни.

Ежедневно се сблъскваме с хора, които имат тежка житейска съдба – виждаме ги по сайтовете, виждаме ги по вестниците, виждаме ги и на малкия екран, когато се приберем и сме със семействата си. Някои предизвикат в нас съжаление, други гняв към бездействието на институциите, трети безпомощност. Чувствата ни обаче отминават с изключването на малката черна кутия, разположена в центъра на нашия прозорец към света.

Още на следващия ден минаваме покрай такива хора, виждаме ги, но не ги забелязваме. Те са невидими за държавата и обществото, не защото не се виждат все по-често, а защото така е по-добре за всички. По-добре е за държавните институции, защото това е по-малко работа, по-добре е за повечето хора, тъй като тези хора създават проблеми. Иначе казано тези хора по-добре да останат невидими…

Казваме си – „този клошар, онзи наркоман, трети алкохолик, пети неноромален, навсякъде има бездомници, това го има в целия свят”.  Дали обаче тези наши съждения са подкрепени с факти? Знаем ли в действителност какво е оставило тези хора на улицата? Нещо повече знаят ли институциите защо тези хора са на улицата?

Един пловдивчанин се сблъска с такъв човек, докато е минавал по тъмните улици на града. Този път той е решил да спре, да го види, и ако може да му помогне.

Младежът е бил на 26-27 години. Видимо в неадекватно състояние. Пловдивчанинът подал сигнал на 112. Дошъл патрул на полицията, униформените обаче не предприели нищо…

„Въпросът ми е как ние съвестните граждани, които сме готови да помогнем на човек в такова положение  в действителност да го направим? В същото време въпросните институции такива хора да ги подминават и да не им помагат”, пита пловдивчанинът. Безсилен той си продължил по пътя с наведена глава.

Така плачещият младеж, проснат на тротоара в Пловдив,  отново влезе в пътя на невидимите, и вероятно ще остане дълго там.

Дали е плакал, защото е нямал подслон, дали е плакал, защото няма какво да яде, дали е плакал, защото е загубил близък човек, или е плакал, защото е изгубена душа? За съжаление, няма да може да намерим отговор на този въпрос.

Точно тук е бедата, че нишката между институциите и хората е толкова скъсана, че дори и този пловдивчанин, който е решил да спре и да помогне, следващият път може и да не го направи. Защото знае, че ще дойдат двама полицаи, защото знае, че нищо няма да стане, защото знае, че просто всичко ще си продължи постарому, а момчето ще се просне на поредния тротоар и ще плаче за нещо.

Липсва голямото НО, липсват онези норми, които трябва да карат всеки един човек поне да си задава въпроса „защо“, преди да осъди и даде присъда. Моралният дълг на обществото трябва да се изразява в непримиримост към подобно бездействие. Хората трябва да потърсят сметката защо не се е предприело нещо, защо някои не си е свършил работата, защо това момче е оставено на тротоара, защо тези хора са на улицата, защо тези хора плачат.

Бършейки си ръцете с бездействието на институциите, това не ни прави по-невини, не ни прави по-морални.  Защото в институциите работят същите тези хора, които са част от нашето общество.

За тях тези хора са толкова невидими, колкото и за всички нас, а те ще стават все повече и повече.  За това преди да подминем с погнуса поредния такъв човек, нека не забравяме, че и той е част от нашето общество, че и той има близки, че и той е имал мечти…