Снощи на церемония в Дома на културата бяха връчени традиционните награди „Пловдив”, с които всяка година Община Пловдив удостояват творци, творчески колективи, културни, образователни и други институции за конкретно произведение, събитие или факт с реален принос за развитие на културния живот на града през предходната календарна година. За първи път от създаването  на този приз, тази година не бе връчена награда в раздел „Журналистика”. Следва логичният въпрос „Защо?”. 

Победителите във всяка от 10-те категории се избират от жури, съставено от професионалисти от съответната гилдия – писатели, художници, архитекти, актьори, музиканти, журналисти.  Регламентът на наградите е изключително демократичен – всеки има право да предлага творец или колектив, като единствено, което трябва, е да мотивира своето предложение. Комисиите,  които разглеждат предложенията, също се избират на база предложенията на представители на различните гилдии. Там също няма ограничения за тези, които предлагат членове на журито.  Гласуването е анонимно, но членовете на различните комисии не са.

Аз съм носител на награда „Пловдив”, а през последните две години участвам и в комисията, която разглежда предложенията и излъчва победител.  Затова мога да дам моят отговор на въпроса защо тази година не гласувах за  награда в раздел „Журналистика“. 

Признавам, че когато преди три години бях номинирана за тази награда, приех това със смесени чувства. От едната страна бе усещането за удовлетвореност от колегиалното признание за моята работа, но от другата страна знаех, какво ще последва, ако спечеля наградата. Знаех, защото много други колеги преди мен бяха минали през месомелачката и вместо заслужено признание,  бяха хулени, одумвани, клеветени.  Всъщност единственият журналист, чиято награда "Пловдив" не предизвика брожения и интриги в гилдията,  бе Мария Троева. За съжаление обаче, призът, /напълно заслужен/, бе връчен посмъртно.

Злословието и хулите са основната причина през последните години предложенията за номинации да намаляват в геометрична прогресия.  Преди десетина години това бе една от най- оспорваните награди. Тогава комисията разглеждаше между 10 и 20 предложения, от които трябваше да номинира три. Преди две години имаше 5 предложения, миналата година – 3 , а тази година – едно единствено. /По точно бяха постъпили 3, но за едно и също нещо/. Парадоксалното е, че хората, които ежегодно изливат най- много жлъч върху победителите, никога не са си правили труда да предложат нечия кандидатура. Затова се стигна и до абсурдната ситуация, в града, в който работят поне 200 журналисти и има над 20 електронни и печатни медии, да има едно реално предложение в категорията „Журналистика”. /Впрочем същата е ситуацията и в раздел "Архитектура", където при целия строителен бум, имаше само едно предложение./ 

Всъщност ако  наградите бяха само за журналистика, екипът на списание Нула 32 можеше заслужено да вземе награда в публицистична категория. Техните художествени  интерпретации на различни сфери от градския живот са интересни и ако успеят да съхранят ентусиазма си, да пречупят сюжетите през една по-критична призма, да търсят различните гледни точки в дискусионните си теми,  да запазят външните автори, които публикуват при тях, ще  превърнат списанието в един успешен продукт. Но когато  гласувам за финалист в категория „Журналистика” на най- престижните награди в Пловдив , аз очаквам нещо повече от добре написан текст.  Очаквам отговори на конкретни въпроси, причини и преди всичко последствия. Очаквам слово не заради самото слово, защото красноречието в журналистиката не бива да се превръща в самоцел. В този случай номинациите трябва да са в категория „Литература“. Очаквам крайният продукт да бъде не просто развлекателно четиво, а да бъде носител на отличителните черти на медийните продукти.

На церемонията снощи в Градския дом на културата екипът на Нула 32 не изчака края  и си тръгна разочарован и обиден. Очевидно стойността на наградата е паднала толкова, че номинацията вече не означава нищо. И всеки, който е предложен, иска всичко или нищо.  Друг е въпросът защо искаш да спечелиш състезание, в което участваш само ти.

За да върнем истинската стойност на тази награда, трябва всеки от нас, всяка една медия да бъде ангажирана с нея. Факт е, че всеки журналист в Пловдив следи работата както на колегите си, така и на своите конкуренти и вижда стойностните неща, които се правят. Време е да загърбим егото и да отбележим успехите дори когато те не са лично постижение на някой  от медията, в която работим.  За да има победител, трябва да има състезание. Обективно, честно и почтено! С достатъчно състезатели. Да, винаги има победители и победени.  Казват, че не бива да се страхуваме от провала, а от  незначителните победи.  А наградата, която носи името на Пловдив, е много истинска и важна. Нека я запазим такава. 

*Текстът изразява личното мнение на автора и не ангажира останалите членове на комисията.