Темата за „признаването“ на македонския език предколедно загря емоциите от двете страни на границата и за пореден път доказа традиционната слабост на България за реакция на плитки провокации.

Започвам от там, че признаването на език не съществува като институт на международното право. Могат да се признаят политически категории: държава, правителство, орган на съпротива. Но език (вкл. азбука) не подлежи на признаване!

Т.е. спорът не е юридически, той е донякъде политически и до голяма степен можем да го характеризираме като махленска провокация с големи мащаби на действие.

Кой и защо отваря темата за признаването на език? Отговор ще получим, като си припомним древноримския въпрос (qui bono). 
Та ... кой има изгода народът от двете страни на границата да се вълнува точно сега, когато се финализират процедурите за пълноправното членство на Македония в НАТО и когато динамизира въпросът за началото на преговорите за членство в ЕС?

• Изгода имат тези, който искат хората от двете страни на границата да се карат. По-конкретно:
• Изгода имат тези, които от години се „изхранват“ с темата Македония и разрешаването на спорните въпроси ще ги направи по-малко нужни или до голяма степен ненужни.
• Изгода имат тези, които търсят изява, а Македония и е езикът им се виждат удобна тема, за няколко часа и 20 „лайка“ слава.
• Изгода имат тези, които искат Македония да е далеч от България и близо до Белград.

Та да се върнем към езика и неговото признаване – в пропаганден смисъл.
Правилните въпроси, които трябва да вълнуват обществото в България и в Македония (включително учЕните) са:
1. На какъв език пишеха и какъв език ползваха хората в България и в Македония в периода до 1941 г*?
2. Има ли някакви разлики, какви са те и откога насетне са започнали да се появяват?

Защото истината е, че както в Македония не пишат по начина, по който са писали преди Втората световна война, така и в България пишем по различен начин.

Причината е сходна: и в двете държави са направени т. нар. „езикови реформи“, които са разделили течението на реката на българския език в две посоки. И двете реформи са през 1945 г. В България са премахнати няколко букви, с които е „опростен“ езикът. В Македония реформата е по-мащабна – премахнати са букви, които са характерни за българския език, но ги няма в ... сръбския. Но фактическата „реформа“ там продължава, като в езика, в „книжовната“ му норма започват да набутват (защото навлизат не е точната дума) множество думи, които са част от сръбския език. Отделно от това, тъй като сърбо-хърватският език беше официален на територията на цяла Югославия, той се учеше задължително и в Македония, което доведе и до улесняване на процеса на проникване на сръбски думи. В България официалният език беше (и още е) българският, само че в България беше задължително да се учи руски („ние учихме сръбски, а вие руски – всеки на държавата, която го беше завладяла“, както се пошегува с мен един приятел от Охрид). И остави това, ами в петък вечер по „първа програма“ нямаше „По света и у нас“, ами гледахме предаването „Время“ - централна информационна емисия в СССР. Разбира се, гледахме я ... на руски. Руският език навлизаше у нас и по друга линия. Дефицитът на литература на български език (включително и особено научна) принуждаваше хората да си пазаруват руски книги (имаше си руски книжарници) и по този начин българският език се обогатяваше с руска лексика.
Интересно е да се отбележи, че въпреки агресивната в Македония и настойчива в България езикова интервенция, двата потока възприеха чужда лексика, но устойчиво запазват граматиката си.

 И към настоящия момент официалните езици в България и в Македония имат коренна разлика от всички славянски езици – граматиката. Ние ползваме предлози, а славянските държави (Русия, Сърбия и т.н.) са с падежи. Ах как мразех да уча шестте падежа, когато руският беше задължителен. 

След няколко десетилетия ситуацията с езика, който се говори край Вардар и у нас, е такава, че и от двете страни на границата прекрасно разбираме това, което са писали предците ни (защото са го писали по един и същи начин), но някои букви са ни непознати, защото белградските и московските сатрапи са ги премахнали. 

Хората в България прекрасно разбират своите братя в Македония, само тук-там някоя дума им се губи. И обикновено тази непозната дума я има в сръбския език;
Хората в Македония прекрасно разбират роднините си в България, а единичните непознати думи ги има в руския език.   

Дискусията дали българският и македонският език са два езика, или един, е несъстоятелна от правна гледна точка и „токсична“ от политическа. Разбира се, тези, които десетилетия наред се изхранваха, като облъчваха науката с омраза, няма да спрат. А няма как да обясним от веднъж на хората, които им вярват на лъжата. Само че ако сме умни (и ако нашите учени не са „кибритлии“), ще потърсим за отправна точка това, което ни обединява – езикът по времето на Гоце и Даме, на Тодор и Ванчо, на Григор Пърличев, на Александър Балабанов и Вазов.
Мечтая хората от двете страни на Осогово да спрем да вярваме на провокаторите, които пръскат злоба, за да си заслужат заплатата. Мечтая, но засега не става. А печалбата от тази злоба е за две столици, две държави, които не са в НАТО и в ЕС.

* Слагам периода до 1941 г., защото дотогава в Белград не са полагали усилия за създаване на македонска нация и език, а са правили опити за директна асимилация на населението във Вардарска Македония в сърби. След 1941 г. ситуацията не е по-различна, но коминтерновците крещят за „бугарскиот фашистички окупатор“

Адв. Станислав Станев е член на Адвокатска колегия - Пловдив и автор на TrafficNews.bg.