Безсилието на думите понякога е толкова фрапиращо, че плаши. За съжаление то лъсва точно сред тези, които са уж призвани с думите да си вадят хляба. Никой не се и съмнява, че огромната част от журналистите, които през последните два дни „грозно грачат” над гроба на Левски, всъщност се гордеят с него, почитат го и се прекланят пред Апостола. Но…

Какво от това, когато под път и над път „чествате” гибелта на Дякона? Понякога тези „чествания” са даже „грандиозни”! Какво от това, когато пак под път и над път „поднасяте” цветя на паметника му или на гроба на майката му?

Колеги, „чествам”, простичко казано, означава „устройвам празненство”. А как става „поднасянето” на цветя и венци на покойници, ей богу, нямам представа.

Сега се оглеждам да не вземе някой и менче с вода да лисне пред паметника на Апостола. А уж вече 144 години „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме”…