Светът в новата изложба на Атанас Хранов „Заливи и портрети“ е все по-фрагментарен, а животът в него – все по-лек и милостив.
В заливите морето отдъхва от самото себе си. В портрета лицето се взира в самото себе си. В залива морето изравнява вълните, приспива бурите, в портрета лицето просиява, през очите бликат снопове светлина.  Заливът е материята, примирена в себе си, в портрета същността разтваря черупката си. В залива корабът намира бягство и спасение, чрез портрета човекът намира вятър и екипаж за пътешествие. В залива времето навива нишката си обратно, а в портрета душата отвързва въжетата и тръгва да плава.
И някъде там, сред заливите и портретите, се вижда фигурата - чудна удивителна! на художника Хранов. 
Мачта, която удържа платното.
Спасителна сламка сред веселбата на бурята.

Това е интригуващият разказ на писателя Александър Секулов за новата изложба на Атанас Хранов "Заливи и портрети" , която ще бъде открита на 20 май в столичната галерия "Ракурси". През последните три месеца художникът превръща къщата си в подножието на Бунарджика в работно ателие като изолацията му съвпада и с ограничителните мерки заради пандемията от коронавирус. Там, заедно със птиците, при него се връщат образите на хора, които той среща по време на морските си скиталчества, изплуват звездни карти, долитат риби от далечни земи. Всички те се настаняват върху платната, в които Хранов пази и споделя своите лични истории. 

В каква посока е поел този път пътешественикът, кое кара артистът да се чувства свободен въпреки ограниченията и оптимист ли е за бъдещето на човечеството са само част от въпросите, които му зададохме. Откриваме го в собствения му залив - двора на къщата му, пълен с портрети - алегории на близките му приятели. 

- Ако заливът е мястото, в което морето си почива от себе си, можем ли да видим пандемията като залив, в който човечеството си почива от себе си.

- Точно залив е думата. Макар че за всеки това изпитание беше различно. За някои беше кошмарно. За други горе -долу бе приемливо, а за трети прекрасно. Така, че всеки по своя собствен аршин може да премери пандемията и да я нарече залив, или връх К2, или нещо друго. За мен пандемията беше залив. Беше едно прекрасно бягство от натоварения тежък ритъм. Успях да остана доста време сам със себе си и с хората, които обичам и беше много ползотворно за мен. Но Сашо Секулов казва също, че в залива времето навива нишката си обратно, а в портрета душата отвързва въжетата и тръгва да плава.  Според мен заливът и портретът, което ще рече човекът и мястото, където той се приютява за известно време, където той бяга за известно време, а после реже с късия моряшки нож въжетата и изчезва – те живят в симбиоза и в антагонизъм постоянно. Привличат се, отблъскват се и така до безкрай. Също така постоянно менят и местата си. Понякога Заливът е образът, който се мени и се разкрива по различен начин пред различните хора.  Такъв е и човекът – мени се, надгражда се, връща се назад. Така че тези две неща се преследват в твоята лична история. Рисуването е много личен акт, нещо което авторът прави, изследвайки света и опознавайки го. Така той представя своята лична гледна точка за нещата, до които се е докоснал.

- В заливите човек събира и екипажа, с който ще плава. Кой стана част от екипажа ти в тази изложба?

- Има и конкретни образи, има и такива които са събирателни. Конкретен е например един „илектрологус” –  гръцки елтехник, който срещнах на един гръцки остров. Това е една фантастична история за човек, който е избягал от системата.

Привлече ме тази негова страст и любов към свободата, привлече ме  човекът извън рамките, който живее без държавата, извън системата,  без да я разрушава – той работи, помага, просто не иска да е в матрицата. Той за мен е сборен образ между Робърт Дениро в „Бразилия” и Алексис Зорбас. Той е нещо, което е родила съвременна Гърция. Ако той се беше родил по времето на Първата световна война, щеше да е точно като героя на Казандзакис. Има и други портрети, всеки със своята история. Пак се появявам и аз , защото в крайна сметка, аз съм един от тези, които посещават тези заливи. Светът, който обитаваме е такъв, че може да му се направи портрет – той е интересен , достатъчен , различен, точно като една личност.

 Продължаваш с уроците по астрономия.

- Това е една серия , която аз продължавам вече 7 години. Плавам с един мой любим капитан Румен Луканов, той ми предаде първият урок по астрономия в Йонийско море. Екипажът още спори по този въпрос, но това няма значение. Той е астрофизик и отвреме на време се изправя на кърмата на лодката и започва да обяснява за звездите – коя къде е, как се свързва с другите, каква е ролята й за мореплавателите. Всъщност тези уроци са много красиви, защото се случват вечер, когато сме хвърлили котва, с чаша мастика, в която има парченца от Млечния път. Това е поредната много лична история, която разказвам в картината. В изложбата има много морски пейзажи, които в крайна сметка се размиват в една абстракция, която съдържа видения, мисли, малки моментни състояния, разкази които ти минават през главата, когато пътуваш. Когато съм в морето, трудно мога да задържа за дълго някоя мисъл. Те идват, отиват си, идват нови.

- И все пак някои от тях намират пристанище в главата ти?

- Остава общото усещане от това, което приближава към теб. Макар, че може да се мисли и по въпроса дали ти приближаваш до преживяването или то към теб.

- След време с каква картина ще свързваш този период от живота си? Какво откри лично за себе си по време на изолацията?

- Пандемията тръгна като нещо страшно и паническо. Всъщност още никой не знае какво ще се случи и какви ще бъдат последствията. Аз се страхувах за близките си – за майка ми, която е възрастна, за хората около мен , които имат някакви заболявания и са уязвими. За себе си не толкова – смятам, че щях да го избутам този пусти грип. Иначе открих къщата си, толкова време не бях живял истински в нея. Като останах дълго време си я заобичах още повече и успях да направя доста неща в нея. Истината е, че някои неща от пандемията ще ми липсват - спокойствието, празните улици, това да паркираш къде искаш…

- А  имаше ли нещо, което ти липсваше, докато бе затворен?

- Аз нямам този начин и стил на живот постоянно да съм някъде, постоянно да съм с хора. По – често съм изолиран и съм в ателието. Така, че изолацията не беше тегоба за мен. Тегоба беше това, че нямаш свободата да решиш днес, че искаш да отидеш и да видиш приятелите си в Капана или да запалиш колата и да стигнеш до морето. Тегоба бе, че другите хора са напрегнати и разтревожени.

- За какво намери време? Освен за подготовката на изложбата. 

- За изложбата намерих най- малко време. Човек като остане повече време сам, оценява и преосмисля това, което направил, това, което му предстои да направи. Има време да  отсее по-важните неща, които наистина му трябват. И тук таме разбира, че много работи не са му чак толкова важни. Мисля, че това е било полезно за много хора, не само за мен.

- Какво почувства като излишно в живота си?

- Почувствах излишни контактите с много хора и нуждата да общуваш и да изграждаш свой социален имидж на всяка цена. Защо трябва да го правиш!? Толкова ли е важно?  Не е обходимо да обгръщаш собствената си личност с толкова внимание, с идеята че ще се чувстваш по –щастлив. Не, не се чувстваш по-щастлив. Но така или иначе извънредното положение свърши и нещата рязко тръгнаха по наклонената плоскост.

- Вярваш ли, че ще излезем променени от тази криза?

- Много искам така да стане. Много искам светът да преразгледа приоритетите си и това, кое е важно и необходимо. Да спре да мисли толкова консуматорски и да стане по-духовен. Но, дали ще стане… донякъде съм скептичен. Но, както казва Теодоси Теодосиев – не смятайте, че това е  един единствен филм. Това е част от един сериал и тези неща ще следват едно след друго, докато си научим урока.

- Имаш ли любима конспиративна теория?

- Аз си ги колекционирам и си ги обогатявам. Първо беше теорията, че американците са пуснали вируса, за да избият китайците, а след това се оказа, че азиатците са пуснали вируса, за да избият американците. Най- интересното е, че противоположни теории се разказват с един и същ патос от едни и същи хора. Абе човечеството обича да има сложна мистерия и всеки да има някаква тайна информация, известна само на него и на още няколко човека. 

- Правителството е обект на критика заради мерките за справяне с финансовата криза. каква е твоята оценка?

- Според мен се случиха и положителни неща. Заговори се за свободните артисти, има идея да се помогне на тези хора. Те изведнъж излязоха на картата на човечеството, разбра се, че и те вършат някаква полезна работа и има нужда от тях. Не знам как това ще се случи на практика, а и не ме интересува много. Но е важно , че се върви в така посока.

Много ми се иска държавата, както сега запретна ръкави и тръгна да спасява артистите, по същия начин да се погрижи за цялото изкуство, което се прави , да го менажира и представи пред света. Всъщност ролята на държавата е да произвежда легенди. Да произвеждаш легенди-  това е най- важното нещо. Това ще доведе до най- много дивиденти след време. Ако го превърнат в политика, убеден съм че след 5-10 години усилия това нещо ще ни отвори към света. В България се създава изкуство. То е харесвано, обичано, летигитимно е и конвертируемо. Чисто и просто липсва усилието на тази голяма структура – държавата, да застане зад него и да го направи на високо ниво. Мога да дам примери с Франция, Италия, Холандия. В тези държави са превърнали изкуството в цяла индустрия, в която се влагат огромни усилия и средства. И човешки, и материален ресурс. Това работи добре. А тук няма такова отношение. Достатъчно е да припомня какво се случи със Седмия хълм.Кой ценител или турист може да го възприеме в пълната му цялост, като отгоре, скривайки цели пасажи от текстовете, общината разположи десетина сергии и то в деня на будителите. На които в крайна сметка е посветен този паметник. Спомни си Барселона, видя какво може да се случи с творчеството на един артист. Всяко нещо направено от гения Гауди – от най- малкия детайл – дръжка на врата, плочка, стол, уличен фенер до невероятните му сгради вече са легенда. И огромна част от туризма на града е функция точно на това отношение на испанците. Но това се случва , когато държавата истински обича артистите си.

- Спомням си, че на предишната изложба Проклятието на Художника застигна един от главните герои, който си беше позволил да отсъства. Сега ще бъдеш ли по-милостив, предвид обстоятелствата?

- Този път ще поканя същите хора, така че да се подготвят с подаръци. И само искам да напомня, че заглавието на една от картините в изложба е "Догодина пак ще поканя същите хора".  Те си знаят. 

Проклятието на Художника или какво се случва на тези, които отказват покана за изложбите на Наско ХрановПловдивчанинът откри култова изложба в столичната галерия "Ракурси"