След като чудото стана и новият македонски премиер направи немислимото доскоро - сведе глава заедно с българския си колега пред паметника на цар Самуил в София, мъглата в отношенията между България и Македония започна да се раздига.
За съжаление, радостта на добронамерените хора от двете страни на границата (много от които са роднини) трая кратко. Медиите в Македония започнаха да обвиняват Зоран Заев, че е предал Македония. А у нас ... у нас започна друга истерия.

Според немалко анализатори, специалисти и други забавници правителството на България се кани да признае македонския език и че ще извърши ... национално предателство, ако подпише договор за добросъседство с Македония. Пикантен момент в тази теза е, че хора от БСП или от нейното обкръжение на симпатия са най-гласовити в истерията за националното предателство и "признанието" на езика. Пикантерията се състои в това, че именно БКП (на която наследник се явява БСП) е тази, която през 1946 започна терор в Пиринска Македония и насила създаде "македонско малцинство". И която изпрати в концлагери много изтъкнати българи като Димитър Талев, които не се съгласиха да престанат да бъдат българи.

Та да се върнем на македонския език, с признанието на който така упорито се "борят" БСП. 
Македонският език е уникален в световната история. Това е така, защото той "знае" не само годината си на възникване, но и своите родители. До 1944 (а и по-късно) населението в Македония пише и говори на език, идентичен с този в България (да припомним, че България има премиери, министри, генерали, офицери, учени, общественици, родени в Македония). Но благодарение на другарите от Коминтерна и с усилията на редица сърбомани и комунисти (терминът "сърбокомунист" не е случаен) се създава езикът, на който до ден днешен се пише и говори в Македония.Та за година на раждане на македонския език (представляващ на практика български език с имплантирани сърбизми и написан на "сръбска пишеща машина") можем да посочим 1945, а за негов баща Благой Конев (Блаже Конески).

По-интересен е въпросът с признанието на езика. И е интересен, защото сам по себе си е абсурден. 
"Признание" е термин от международното право. И именно международното право посочва, че може да се признава:
държава - когато възникне нова държава и другите признаят нейното съществуване.
правителство - понякога се случва така, че в една държава повече от едно правителство претендира да е такова. Та - по този повод може да се признае за легитимно това или онова правителство.
орган на съпротива е по подобие на правителството. Понякога се случва един народ, който няма независимост да има повече от една група, която води въоръжена борба. Та, възможно е да се признае на определена въоръжена група качестото на орган на съпротива.
Както се вижда от посочените примери, признание може да има само на "нещо" ... политическо.
Езикът обаче няма как да бъде политическа категория. Независимо коя политическа партия е на власт, кого е заменила и кой ще я свали от управлението, езикът си остава. 
Езикът НЕ ПОДЛЕЖИ на признание!!!
 
И тази елементарна истина може да ви я каже всеки, който учи или е учил право (или пък политология) и който е успял да си вземе изпита по международно публично право. Дълбоко се съмнявам сред политиците и другите общественици, които твърдят горния абсурд, да цари тотално безхаберие. По-скоро допускам, че се цели умишлено създаване и поддържане на напрежение, което да попречи на нормалните, добросъседски отношения между роднините от двете страни на границата.

И за десерт малко история по въпроса.
Още първият македонски президент Киро Глигоров заявява, че той лично не се притеснява от това, че България не признава езика именно защото отношения се установяват между държави, а не между ... езици.
За съжаление, след като България спаси Македония от кървавия сценарий, през който минаха другите републики от Бивша Югославия (след като Желю Желев отказа да участва в среща, на която да се обсъжда подялба на Македония), в съседната ни държава се нагнети напрежение, което докара абсурда до там, да не можем да подпишем един елементарен междудържавен договор. Абсурдът продължи до 1999 година, когато премиерите на България и Македония подписаха една съвместна декларация, в която проблемът беше решен с йезуитската формулировка, че всяка държава подписва на официалния си език съгласно собствената си конституция.

На основата на тази декларация бяха подписани множество договори, включително по време на управлението на БСП. Тогава никой на "Позитано" 20 не надигаше глас на възмущение и с право, защото нямаше за какво да се възмущаваме. Сега обаче, когато София и Скопие могат да направят поредната крачка към братската прегръдка, едни медии в Македония започнаха да вдигат врява, за да спънат крачката. А едни общественици в България започнаха удобно да "вдигат топката", за да може хубавите неща да бъдат удушени в зародиш.

Остава да се надявам, че хората в Македония и в България ще възнаградят с презрение и възмущение тези, които се борят отношенията ни да си стоят в "ледена епоха".  
 
Адв. Станислав Станев
 
*Адвокат Станев е член на Пловдивската адвокатска колегия