Последните дни са наситени откъм емоции по отношение на Македония. В тази връзка TrafficNews се обърна към адв. Станислав Станев, който преди няколко дни написа отворено писмо до македонския премиер Зоран Заев. Адвокат Станислав Станев е доктор по международно право и международни отношения, а интересите му са именно към Западните Балкани и Република Северна Македония.
- Адвокат Станев, получихте ли отговор на отвореното писмо, което написахте на Зоран Заев?
- Не, не съм получил отговор, но честно казано, не съм и очаквал такъв. Политиците в Македония прекрасно знаят истината, но не им е удобно да я казват. И когато получат подобно писмо, те предпочитат да замълчат, защото няма какво да отговорят, без да рискуват да се изложат.
- Днес е крайният срок, в който Скопие и София могат да се разберат. Смятате ли, че България ще отстъпи от позицията си да наложи вето на членството на Македония в Европейския съюз и защо въобще се стигна до тук?
- Обсъждайки темата „Македония“ искам да кажа една моя шега, която реално е горчивата истина. Почти всеки в България, който е пил кафе на Охридското езеро, се приема за експерт по Македония. А аз, колкото повече се интересувам, толкова повече разбирам колко малко знам. И, за съжаление, това не/познаване на проблематиката генерира потресаващи грешки и пропуски десетилетия наред. И затова не са ни виновни само в Скопие. Вината е най-вече в нас самите. Но да минем на т. нар. „вето“. България не налага вето на влизането на Македония в Европейския съюз. Всъщност България е най-големият поддръжник на членството в Македония, както в ЕС, така и в НАТО. Припомням, че един от основните приоритети на Българското председателство беше именно европерспективата на Западните Балкани, т.е. в голямата си част – именно възможността Македония да излезе от омагьосания кръг, в който се намираше. Част от усилията именно на България е и членството на Македония в НАТО – най-големият външнополитически успех на Македония в цялата ѝ история. Без усилието на София, НАТО щеше да остане неосъществен блян за Скопие.
В сегашния момент България не е съгласна с преговорната рамка за Македония. Т.е. България иска да започнат преговорите с Македония, но не е съгласна с начина, по който Македония иска да се проведат. Това не е вето, това е уточнение как точно трябва да протече процесът.
- И все пак? Защо се случва по този начин? Защо България декларира подкрепа за членството на Северна Македония в ЕС, а сега излиза, че я спира? Как да разбираме това? Още повече, че самият Зоран Заев заяви, че България е нарушила чл. 2 от Договора си с Македония.
- България действително не само декларира, но и реално оказва постоянна подкрепа на Македония за членството на последната в ЕС. И подкрепата е във всяко отношение. Самият Заев в спор със своите политически опоненти беше казал, че българите се борят „като лъвове“ за членството на Македония в ЕС. А въпросът с твърденията на Заев от последните дни - за договорните нарушения на България щеше да е смешен, ако не беше досаден и тъжен. Досаден за България и тъжен за хората в Македония, които не заслужават югославските си политици. България обеща на Македония да помага във всяко отношение по пътя към нейното членство в ЕС. Неизменна част от членството е изискването на чл. 49 от Договора за Европейския съюз, който изисква кандидатите за членове освен всичко останало не просто да уважават, но да зачитат и спазват ценностите. Езикът на омразата, който се поощрява от симпатичната пасивна усмивка на Заев не може да се определи като част от ценностната система на ЕС.
В този ред на мисли безусловната подкрепа на омразата ще е лоша услуга не само за управляващите в Македония, но и за партньорите ни в Европейския съюз, защото ще сме помогнали на поклонниците на философията на Югославия (която се разпадна в кръв и насилие) да излъжат ЕС и своите сънародници. Казвам управляващите, защото хората в Македония масово не са увредени от омразата, с която ги заливат медиите. Дори бих казал, че има сериозно сходство между двете общества. И тук, и там собствениците на медии се опитват да излъжат хората, но се сблъскват с мълчаливата съпротива. Тук обаче се появява големият разлом между гражданите на Македония и техните политици. Докато обикновените хора искат да живеят в нормална държава без омраза, без „дежурен враг“; да работят и да получават достойни заплати, огромна политиците са на друга вълна. Те не успяват да се откачат от югославската инерция и вместо да предложат нещо реално на хората, предпочитат да продължават с изпитания метод на фокусирана омраза към България.
Вместо да опитат да потърсят път към хората и към това те да живеят по-добре, предпочитат да въртят изтъркана плоча. Може да се каже, че политическата класа на Македония крачи 20 години зад българската и е на нивото на бездънните популисти отсам Осогово. Иначе казано, както квазипатриотите в България си искат турското робство, така политиците в Македония си искат „бугарскиот фашистички окупатор“.
- А не са ли прави? Не са ли били окупирани от фашисти?
- Отговорът е много прост, но за да не се тълкува превратно, ще направя кратък исторически и политически обзор. След края на Първата световна война територията на днешната държава (Северна) Македония е част от Кралство на сърби, хървати и словенци (после – Кралство Югославия). В това кралство няма държава Македония, няма и македонски народ. Територията, която днес е Македония се е наричала Вардарска бановина, а за Белград хората там не са били нищо друго освен „прави сърби“. Т.е. ако някой в Македония нарича периода след 1941 г. „окупация“, значи той се самоидентифицира като сърбин от Вардарска бановина.
Реално след краха, част от днешна Македония наистина е била заета от фашисти. Става въпрос за италианската окупационна зона на Балканите, която включва градовете Струга, Дебър, Тетово, Гостивар. Както знаем, ЕДИНСТВЕНАТА държава, която е била фашистка, това е именно Италия. Но аз си признавам, че в нито един от тези четири града, както и в селата на тази част от Македония, в които съм бил, не съм видял и една плоча, която да изразява неприязън към истинските фашисти - от Италия. Напротив, държавата е пълна с югославски плочи, в които България се нарича фашистка. И тези плочи са били монтирани паралелни с процеса по унищожаване на български военни гробища, в които лежат костите на герои, родени в днешна Македония; по замазване на икони в черквите и т.н. Македония винаги е била дълбока и незарастваща рана на България и това е лесно обяснимо, тъй като огромната част от населението на страната е кръвно свързано с нея. А огромно значителната част от българските учени, генерали (и други висши военни), духовници, политици, включително много депутати, министри, а дори и премиери са родени именно там. Въпреки това, интересно е да се отбележи, че самият цар Борис III се е притеснявал, когато Хитлер му е дал възможност да „влезе“ в Македония. Притеснявал се е, защото прекрасно е разбирал, че хитлеризмът няма да доведе до нищо добро и че след неговият сигурен крах ще има страдания и потоци кръв, включително българска. Все пак настроението на хората в България, включително и особено на родените в Македония, желанието на Италия да заграби колкото може повече и опасността от хаоса, който е можел да се случи след оттеглянето на югославската администрация надделяват.
Любопитно е да се отбележи, че преди навлизането на българската войска и формирането на българската администрация, местните хора сформират т. нар. „Български акционни комитети“, които предават управлението на идващите от София. Самите те пък са посрещнати от дядовците и бабите на днешните граждани на Македония с цветя и радост. Това, за което се мълчи в Македония, а в България просто не се учи, е че Царство България изпраща като военна и гражданска администрация хора, които са родени там. Като пример мога да посоча бащата на мой приятел. Роден в Битоля, избягал в свободна България, където е станал офицер. При влизането на българската войска в Македония той е изпратен като комендант в Битоля и по време на престоя си там е живял в родната си къща. Иначе казано, ако използваме съвременната реторика на постюгославските общественици, той е бил окупатор на собственото си родно място.
- Е, да, но как да тълкуваме антифашистката съпротива в Македония?
- Както посочихме, антифашистка съпротива в Македония би могло да има в регионите на Струга, Дебър, Тетово, Гостивар. В останалата част не е имало фашизъм. Там е имало комунистическа съпротива. Но тук не става въпрос за етническо противопоставяне, а за политическо такова. Ще дам приемер с една често използвана мантра от скопските югославяни – т. нар. „ масакар от Ваташа“. С това се опитват да разпалват омраза към България с внушението, че „бугарски окупатори“ избили „младенци“ от македонската съпротива. Всъщност ситуацията е далеч по-тривиална. Партизаните в Тиквешията притеснявали местните хора с набезите, при които крадяли от продукцията им. В крайна сметка на хората им омръзнало и се обърнали към властта, от която поискали да се справи с проблема. В рамките на организираната акция са убити 12 човека. Интересно е да се отбележи, че „бугарскиот“ офицер, който е заповядал операцията, е роден в град Крива паланка. И тук идва комичността. Ако българите и македонците са различен народ, както твърдят пост/югославяните, как да приемаме този офицер? Като част от някакво българско малцинство в Крива паланка или по друг начин? И ако действително е имало такова малцинство, колко голямо е то? Въпросът е комичен и в Скопие няма да му отговорят, защото той би бил актуален за всяко селище в държавата. Ето например, в един малък град като Охрид, който се намира на границата с Албания има родени повече български висши офицери, отколкото в голям областен град в България. Говоря за хора, които не просто са декларирали, че са българи. Става въпрос за хора, които са давали клетва за вярност към България и са водили българската войска към победи и слава.
Говорейки за фашизъм и за Македония, България има голяма вина. След 1944 г. окупационната администрация тук заклейми всички инакомислещи като фашисти. А през следващите години всички бяхме облъчвани за лошите фашисти и добрите комунисти. Разбира се, горното е комично от чисто историческа гледна точка поради простата причина, която споменах и по-горе – че в България фашизъм не е имало. Освен комично обаче е и трагично. След падането на режима през 1989 г. българските политици, учители и учители не направиха нужното усилие да обяснят на хората тази очевидна истина. А като резултат от тази пасивност, цялата ни държава продължава да е осеяна (подобно на Македония) с плочи, които говорят някаква антифашистка съпротива. А тук-там в някои общини в България дори я честват... Още по-скандалното е, че по националната телевизия се появяват професори по история, които вместо да си поискат прошка, че са говорили и писали глупости десетилетия наред, охотно, самодоволно и огнено говорят за ... антифашистката съпротива. По този начин внушават, че в България било имало фашизъм. Както можете да си представите думите на тези професори, както и плочите, паметниците и т.н. са удобен аргумент за постюгославските комунисти в Скопие. Те ехидно заявяват, че самата България признава, че е била фашистка, като по този начин (на волейболен език) „забиват без блокада“. Както се казва, в случая никой не ни е виновен...
- А тази неща знаят ли се в Македония, защото постоянно сме свидетели на постоянна огромна омраза от хората там?
- Свидетели сме на огромна омраза от страна на част от политическата класа и от огромно количество профили в социалните мрежи, които получават заплата за това да нагнетяват омраза между хората от двете страни на границата. Има хора, които поддържат по двуцифрено число профили, всеки от които ежедневно бълва десетки коментари по групите във Фейсбук. Но това далеч не са всички хора в Македония. Тези дни премиерът Заев призова да се спре с езикът на омраза в социалните мрежи. Ако Зоран Заев наистина го иска, достатъчно е да прекрати финансирането на тази кампания. Тогава това, към което призовава, ще се реализира от само себе си.
Ако пък говорим за „обикновените хора“, тези, които не получават заплати да пишат във фейсбук и тези, които рядко успяват да попаднат пред телевизионните обективи, реалностите там са различни. Огромната част от хората Македония НЕ мразят България. Значителна част от тях знаят, че имат свои роднини в България, че предците им са се чувствали българи. А има и немалко такива, които дори да не го знаят, просто не мразят България. Но след десетилетия интензивно облъчване с антибългаризъм, хората просто се притесняват да говорят открито за това, което мислят. А немалко и се страхуват, защото споменът за бруталните репресии над будните българи отпреди малко повече от половин век още е жив. Това, което не намира място в медийните анализи както в България, така и в Македония е, например огромния интерес, който хората зад Осогово имат към българския военен архив. В момента българската държава е възприела една абсурдна политика, която представлява скандална трудност пред всички, които искат да получат български паспорт на основание произход. Изисква се да докажат с документ, че предците им са били българи. Разбира се това е трудно, защото и в кралска, и в комунистическа Югославия наличието на български документи не се е гледало с добро око и често е ставало причина за репресии. И тъй като много от македонските българи не са искали да изгарят документите си, но не са искали и да страдат, просто са ги слагали в ковчезите на покойниците. Образно казано, недрата на Македония са пълни с документи, доказващи българския характер на хората. Това прекрасно се знае в София, но инерцията продължава с абсурдните изисквания. Само че хората в Македония са намерили начин да се „оправят“. Идват във Велико Търново и търсят – търсят документални доказателства, че дядовците им са се били под българските знамена. Разбира се, че целта на много е да получат български паспорт, който е и европейски. Но фактът, че знаят къде и какво да търсят, показва, че знаят истината, независимо, че не я казват пред камерите.
-А знае ли се в Македония, че България първа я призна като държава?
- Разбира се, че това много добре се знае. Но хората там знаят и неща, които тук са известни само на шепа хора, които се занимаваме с темата. Не става въпрос само за това, че въоръжихме безплатно армията на Македония, която беше нагло обезоръжена от Югославия. Нито за огромната подкрепа, която дадохме, когато държавата беше пред хуманитарна катастрофа по време на конфликта в Косово. Много хора в Македония са наясно, че кървавите потоци, които потекоха в Босна и Херцеговина и Хърватия бяха избегнати в Македония именно благодарение на България. Президентът Желев категорично отказа да участва в реализацията на концепцията Мицотакис-Милошевич, която предвиждаше териториален дележ на Македония. Именно това запази Македония цяла. А кървавият диктатор Милошевич ясно осъзна, че ако опита военна авантюра в Македония, няма да има срещу себе си само обезоръжените части на Македония, но и българската армия. Това, както и интензивният политически натиск от страна на София, благодарение на който и Турция и Русия признаха Македония, даде възможност на младата държава да продължи своя самостоятелен път без насилията, през които минаха Хърватия и Босна. А когато Гърция наложи блокада, София даде възможност на Скопие да ползва пристанище Бургас, което спаси крехката икономика на младата държава. Дори и досега някои хора там се шегуват, че пристанището на Македония се казва Бургас.
- А какво става с инфраструктурата? Свързаността между Македония и България и Коридор №8?
- Краткият и болезнен отговор е, че нищо не става. И вината тук не е изцяло на Скопие, но и на София. Един бегъл поглед върху географската карта на Македония показва, че тя е прекрасно свързана в инфраструктурно отношение както със северната си съседка (Сърбия), така и с южната (Гърция). С България обаче ситуацията е повече от тъжна. Коридор №8 остава едно хубаво пожелание без елементарно усилие да бъде реализиран. Именно тук можем да регистрираме неискреността на Зоран Заев, на когото се възлагаха надежди и в това отношение. Давам елементарен пример: миналата година, пътувайки между Струмица и Щип, ми направи впечатление, че се строи още едно платно на пътя. Разбира се, прекрасно е всяка държава да инвестира в своята инфраструктура. Но начинът, по който се прави тази инвестиция, показва какви са реалните намерения на управляващите. В случая Заев продължава да залага на направлението север-юг. Коридорът в източна посока – към България, се неглижира. Явно, че премиерът на Македония просто няма желание да направи това, което говори на своя колега в София.
Тук искам да обърна внимание и на железопътния въпрос. Няколко десетилетия София и Скопие „бистрят“ жп линията между двете столици. Няколко пъти се прави първа копка и няколко десетилетия резултат след всяка такава е същият. В момента в Скопие нямат желание да се напънат по този въпрос, въпреки че има огромни възможности за финансиране по линия на ЕС. Вече десетилетия наред София се „хваща“ на тези оправдания и докато тук „преглъщаме блудкаво“ хората, които не искат свързаност, остават доволни и продължават да наливат ресурс в северна посока. Докато се ядосва със „селските номера“ на няколко поколения управляващи в Скопие (защото обикновените хора и бизнесът искат друго), България не прави нищо в други насоки. И тук не говоря само за пункта Клепало, за който, за срамотите“ не можем (или не искаме) да направим няколко километра, които ще оживят региона. Имам предвид направлението Петрич – Струмица. Трасето между двата града е равно и удобно за строителство. По време на Първата световна война, с тогавашната технология (т.е. преди СТО години) за кратко време е била построена жп линия (впоследствие демонтирана). Като се има предвид, че живеем 100 години след този момент, свързаността между двата града може да стане още по-бързо. А оттам се иска не твърде сериозно усилие за свързаност със сега съществуващата железопътна инфраструктура на Македония (голяма част от която е проектирана и строена по „българско“ време). Сигурен съм, че ако това се случи (за което няма извинения за труден терен, както е на север), внезапно ще се окаже, че и направлението Скопие-София също не е невъзможно за реализация. Ясно е защо край Вардар управниците мълчат по този въпрос – така ги устройва – да им е удобно да пътуват на север. Това обаче не е удобно нито за България, нито за хората в Македония. И тук трябва не само да взираме в гредата в чуждото око и да говорим за нея, ами да се погрижим за сламките в своето.
- Да се върнем на блокирането, което е пряко свързано и с историята. Може ли да се окаже така, че различният прочит на историята да ни раздели?
- Различен прочит на историята реално няма. Фактите от историята прекрасно ги знаят в София. И също толкова добре ги знаят в Скопие – не само учените и политиците. Но никой от тях не смее да ги каже публично. Политиците се страхуват какво ще се случи, ако признаят, че повече от половин век са лъгали народа, опивайки го с идеологията на чужда държава. Историците пък, които са изписали тонове хартия с литри мастило ще си признаят, че са взели дейно участие в десетилетната манипулация. И така омертата е изгодна на всички. На всички, освен на хората. Те пък не смеят да кажат истината отчасти заради страха от миналото, отчасти, за да си нямат проблеми. Тук България също има грях, защото много години се прави, че не вижда хора в Македония, които търсят и казват истината. И попаднали в една среда, в която там ги гледат враждебно, а тук се правят, че не ги виждат, те се маргинализират. Което пък ги обезкуражава, а в някои случаи и озлобява, нещо за което, стоейки удобно в домовете си не можем да ги виним.
- В крайна сметка защо спираме Македония за ЕС и трябва ли да го правим?
- Реално ние не ГИ спираме. Те СЕ спират. Като казвам „ТЕ“, имам предвид политиците в Македония, които не са на висотата на народа си. Връщайки се към началото на разговора и т. нар. „вето“, искам да поясня нещо, което понякога се казва, но така и никой не му обръща внимание. Много години наред управляващите в Македония (независимо от коя партия) в личен разговор, извън протокола, казват, че знаят каква е истината, но молят да им се „влезе в положение“, защото ще бъдат смачкани, ако внезапно лъжата спре. Много години наред ИМ влизаме „в положение“ и чакаме да се „охрабрят“ (както се казва там). Но това време така и не идва. Сега, когато дойде време да се започнат преговорите, на България ѝ омръзна да се „спъва в един и същи камък“ и предложи нещо реално и честно. Това, за което в Скопие казваха „моля изчакайте още малко“, да стане част от преговорната рамка. Т.е. до влизането в ЕС, политиците край Вардар да са се отказали окончателно от лъжите на Титовите следовници и от тези на Стоян Новакович. Тук обае дойде изненадващ отпор. Правителството в Скопие категорично отказва да се съгласи на такова нещо. Това означава само и единствено, че много години, докато сме се борили „като лъвове“ (както каза самият Заев) за влизане на Македония в ЕС, политиците там откровено са ни лъгали и в очите им сме изглеждали наивни и добродушни глупаци. Е, май това време свърши и в Скопие ясно го разбират.
Сега, от поведението им предстои да разберем дали искат да живеят в истина (което е част от ценностите на ЕС), или искат да останат в токсичното блато на лъжата. Иначе казано, предстои да разберем дали македонските политици искат държавата да влезе в ЕС преди Сърбия, или предпочитат да създават пречки, които да забавят този процес, за да може евентуално един ден Белград да е от позицията на поставящ условия. Условия, които в Скопие ще прегърнат с радост – в ущърб на истината и на своите граждани, а и на техните роднини в България. Предстои да видим. Но каквото и да стане, България няма извинение. Нито за неразумната си политика досега, нито за това, че аристократично мълчи, докато без/родни тук и нагли там (зад Осогово) политици я заливат с помия. Поговорката „убий простака с мълчание“ отдавна е загубила своята актуалност, а в информационната епоха, в която фалшивите новини са навсякъде, е равна на самоубийство.
Темите на Traffic News
