Какви са били едновремешните пловдивски студенти, когато следването беше трудно и доста мизерно, но те бяха млади и не пропуснаха годините в София, за да изживеят красиви мигове? Предлагаме ви разказа на Юлий Славов, част от книгата му "Помня Пловдив":

Три години след завършване на гимназията, през есента на 1960 година, внушителна  група пловдивчани тръгнахме към софийските „вузове”. Всеки от нас имаше причина за продължителната пауза. Голямата част от момчетата бяха отбили задължителната военна служба, повече от момичетата бяха работили, най-вече в производството,  и по-този начин се сдобиха с привилегията  „работническа кандидатура”. Имаше и такива, които трябваше да търсят начини за преодоляване на жестоките ограничения, налагани от режима срещу белязани младежи. Както и да е, в София се събрахме доста филибелии, с перспектива четири-пет години да търкаме  жълтите павета или да съзерцаваме  позлатените кубета на храма „Свети Александър Невски”.

Не привикнахме лесно и бързо към промяната. Нова среда, непознато обкръжение, понижено самочувствие, постоянно възникваща необходимост да решаваш самостоятелно  заплетени проблеми… Пловдивското трудно се заменяше макар и с по-лъскавата, по-уредена, по-осветена Столица. Затова доста време досаждахме на родителите си с почти ежеседмично отскачане до родното, до познатото, до обичаното...

Тънките ни джобчета налагаха да търсим евтини начини за транспорт, та се наложи бързо-бързо да изучим прилагането на автостопа. Имаше си правила тази пущина, макар и неписани. Първо се изискваше търпение и готовност за пропилян полуден. Второ, изборът на мястото за чакане имаше основно значение за крайния успех. На павирания булевард „Ленин”(сега „Цариградско шосе”) се знаеха местата  (естествено без очертания) на „мъжкия” и „женския” автостоп.

Мъжкият – горе, при тополите, след наклона, пред военните блокове, женският – долу, в ниското, където сега е кръговото кръстовище. Мотивите са ясни: долу шансът за момчетата е почти нулев, защото шофьорите, особено на камионите, набираха отрано скорост, за да преодолеят без зор изкачването. Друго е, ако от колата  видиш младо, красиво момиче да вдига ръка в подножието на високото. И да не ти се иска да мъчиш моторчето по баира, очертаващата се възможност за по-приятно пътуване те скланя към компромис. Третото, последно правило се отнасяше до вида автомобил, за който да вдигаш ръка за спиране. Момчетата  не подбираха – напротив, на камионите като че ли повече им „се отваряше парашута”. Пък и леките коли бяха все още рядкост, та минаваха „от дъжд на вятър”. Вярно, с камион до Пловдив се стигаше бавно и тягостно, но виж по-горе правило №1. Най-тежко беше изкачването на Вакарелския баир. Качим ли го, пътят надолу, макар да прекосяваше сюрия градчета и села, някакси по спореше. Минат, не минат четири-пет часа и ето ни икономично у дома, във Филибето. Другата седмица, хайде пак!

И студентството се отличаваше коренно от сегашните му щрихи. Бяхме по-склонни да приемаме  съвсем елементарни условия на бита в предлаганите квартири. Не претендирахме излишно. Търсехме изгодното и бяхме склонни към компромиси. Една илюстрация: първата ми квартира беше таванска стая, над двуетажна къща, с клозет на първия етаж и умивалник в избата. Отоплението – с твърдо гориво, въглища и дърва, закупени от склада на „Топливо”. За общежития още не ставаше дума. Няколко блока се изградиха на 4-ти километър, но те не стигаха за чужденците, камо ли да опре до нас.

В тези години тръгна процесът по преместването на МЕИ ”Ленин” от паметника на Васил Левски в Дървеница или, иначе казано, от пъпа на София, та в шопско равно поле. На нашия институт (сега Технически университет) беше предоставена огромната сграда на доскорошна казарма и нищо друго. Тогава се строиха амфитеатралните зали пред зданието, тогава  вървеше паралелно вътрешно преустройство и учебен процес. Извозваха ни с претъпкани автобуси, редом до негодуващите професори. По-късно продължиха трамвая от Пионерския дворец (Семинарията) до Дървеница, та пътуването се облекчи осезаемо.

И други особености имаше следване ни. Когато ни призоваха през есента на 1960 година, някои шегобийци се изцепваха, че Институтът приличал на Смолни през 1917 г. Сновяха напред-назад групи млади хора, непознати и непознаващи се, част от момчетата с остригани глави, наследство от току-що приключилата военна служба… Събраха ни в 250-та аудитория и ни съобщиха новини: ние сме випускът, който първи започва с „трудов” семестър. Разпределени сме в девет софийски завода, два месеца ще усвояваме професия и ще учим вечер, след това ще положим изпит за разряд в завода, ще ни назначат на работа на смени и в края на януари ще имаме сесия.

След това ни разпоредиха, веднага вкупом, всички да се преместим отсреща, в Музикалния театър, където ще се проведе среща със секретаря на ЦК на ДКМС, другаря Иван Абаджиев. Напълнихме залата и чухме заклеймяването на другаря Вълко Червенков във връзка с култа към личността. Помислих си, започна се!

Въпреки че учехме в различни учебни заведения, с различна програма и натоварване, стараехме се да не прекъсваме.

Ръководството на ВУЗ-а, без да вдига излишен шум,  беше възприело политиката да не се предоверява на резултатите от приемната кампания. По тази причина, особено през първите години, бяхме подложени на такова безпощадно кастрене, че за никакъв академизъм не можеше да става дума. Налагаше се да се браним за оцеляване. Следните числа представят картинката: започнахме по специалността поток от 400 студенти, дипломирахме се (заедно с окапалите от горните курсове) всичко 180 души.

Нашето поколение имаше обаче огромната привилегия да слуша лекции от последните преподавателски години на светила в науката като академик Балевски, професорите Брадистилов, Саздов, Петров, Константинов (баща), Якимов, Калев, Кисьов, Радев, Попов, Дивизиев… Точно те, повечето възпитани в елитни чужди университети, предпазливо, но нескрито негодуваха срещу системата.

Скоро след началото на следването се заговори, че се подготвя възстановяване на старата традиция – българското студентство да празнува 8 декември като свой празник. Бяхме слушали от родители и близки за събитията, които са се провеждали в този ден, за всеобщото уважение, демонстрирано от обществото към студентското съсловие.

Как се възродиха тържествата? Както времето го налагаше, организираха се общи събрания по факултети. Ние имахме шансът да слушаме  словото на уникално ерудирания академик Ангел Балевски. Речта  му беше изпълнена с мъдрост и закачки, затова със захлас приемахме казаното от него.  Очаквахме да подхвърли в даден миг прочутата си шегичка:”Като знам какви инженери готвим, ме е страх да ида на лекар!” и той не пропусна подходящото време  да ни развесели и настрои празнично.

Все пак ние си запазихме правото вечерта  да продължим веселието по тертипа, който бяхме запечатали от родителите. Събрахме се една група и се насочихме към кръчма, позната между хората с името „Паризияна”, в един сутерен в началото на улица „Позитано”. Слезохме по стълбите, отворихме  вратата и в това време достолепни старци (май, май на сегашната ми  възраст)  от двете големи маси станаха почтително и ни посрещнаха: „Ето ги студентите, да ви е честит празника!” Персоналът бързо ни насочи към една маса, а преди още да сме седнали, към нас започнаха да „валят” от съседните възрастни  клиенти каничка след каничка червено вино. До късна доба, две поколения бивши и настоящи студенти сърдечно и непринудено отбелязахме възобновяването на студентския празник.  

По нататък, 8 декември се утвърди и разви, за да стигне до днешното му изживяване при най-високи стандарти.

Запомнил съм шегата с нивото на познание на българския език, до което беше достигнала преподавателката по сценична пластика Герда Глоке и конфузните случки, свързани с това. Ето някои:

Дояли й се на г-жа Глоке агнешки мозъчета, влиза в магазин за дреболии и настойчиво пита „Имате ли агнешки акъли ?”. Човекът зад щанда гледа умно.

Влиза в месарски магазин, търси свински пушени гърди и, за да бъде „по-прилична”, се обръща към продавача: „ Имате ли пушен бюст?” Продавачът недоумява.

Студенти звънят в дома им, търсейки съпруга й г-н Михайлов. Нейният спокоен и много категоричен отговор е:” А, Михайлов почина!”. Ама как, ние допреди час бяхме заедно, той изглеждаше добре, как така се случи това?” Отговорът отново е ясен:” Да, той се върна в къщи, беше изморен, яде набързо и легна да почине.” Леко объркване на глаголните времена допуснала чужденката и смисълът дерайлирал фатално.

После се преместихме във фоайетата и лудяхме до сред нощ. Подхождаше  им на артистите да го могат повече от всички, пък и бяха славно поколение.

Още една отлика имаше следването ни в онези времена. Всяка година ни ангажираха по една-две бригади, където полагахме безплатен обществен труд. През лятото работата беше разнообразна – от археологични експедиции до прокопаване на канали. Бъдещите инженери имаме съществен принос за това, че като студенти завършихме дълбок напоителен канал край пазарджишкото село Черногорово. Изкопът започнали затворници, после копали хулигани и на края, какво по-подходящо от това каналът да се довърши от студентите. Всеки на мястото си, всеки по реда си, нали!