Животът е игра, казват хората. Завърташ колелото и не знаеш къде ще спре. Хвърляш заровете и не знаеш коя цифра ще се падне. Рискуваш, опитваш, правиш избори, без да знаеш къде ще те отведат. Без да знаеш дали всичко ще има щастлив край.

Георги е на 52 години. Има хубав живот. Има работа. Дом. До момента, в който не тегли късата клечка от съдбата. Съкращават го от комбината "Кремиковци". След това развива множество заболявания - страхова невроза, шизофрения… Днес е с 80% инвалидност.

От години е безработен. Живее на квартира и се опитва да се издържа от инвалидната си пенсия. Трудно му е. Наем, сметки, храна… Зимата е още по-голямо предизвикателство. Храни се в социалните кухни и разчита на помощ от различни църковни институции. Проси, защото парите не му стигат.

Георги има две сестри близначки. Двете живеят в Правец. Също са болни и също са без работа. И макар да не е сам, понякога се чувства самотен. Очите го издадоха. Кристалните му сини очи не лъжат. Човекът иска да си поговори с някого. Някой, който ще го разбере, ще го изслуша. Може и да не му помогне. Но ще чуе историята му.

Срещаме го в градинката пред Софийския университет "Св. Климент Охридски". Говори тихо и едва протяга ръката си, в която държи празна картонена чашка за кафе. Все още никой не е пуснал стотинки, които да дрънчат и да дадат надежда, че Георги ще сложи нещо различно на трапезата си тази вечер. Чашата не дрънчи, а Георги шепне. Срам го е.

Попита екипа ни дали ще го дават по телевизията. Сестрите му в Правец имали кабелна телевизия и не искал да го виждат. Да чуват, че моли хората за пари.

Често го подминавате. Отбягвате сините му очи. Не чувате тихия му глас, защото е по-лесно да преглътнем съвестта си. Обезверени сме. Не вярваме на хората, които търсят помощта ни. Имаме си собствени причини. Собствени оправдания. Пък и не можем да помогнем на всеки, изпаднал в безизходица. Но Геоги често е там, той ще чака. Поговорете с него, макар и картонената му чашка отново да остане празна.