Ангелина е жена, чийто живот се преобръща за секунди след трудова злополука във „ХЕС АД“. Работейки на необезопасена машина, косата ѝ е захваната от механизма и тя получава тежки травми, които завинаги белязват външността и ежедневието ѝ. Следват десетки операции, месеци в болница, болка и психологически срив. Семейството ѝ преминава през огромни изпитания, но остава плътно до нея.


Пред Тина Ивайлова и екипа на GlasNews тя споделя своята история – за ужаса на инцидента, за безразличието на работодателя, за борбата за справедливост и за силата, която черпи единствено от близките си. За пръв път тя маха кърпата, за да покаже ужаса от преживяното и истината за травмите си. Защо Ангелина разделя живота си на: преди и след злополуката? Как реагира нейният работодател?-

Гледайте цялото интервю с Ангелина Кабадиева и съпруга й Милен Кабадиев във видеото:

– Какво се случи на 23 май 2023 г.?

– Пострадах в трудова злополука в завод „ХЕС АД“  Ямбол. Работех на цифроструг. Половината от детайла работи вътре в машината, а другата половина е отвън – необезопасена, без капак, непокрита. Именно там пострадах – детайлът взе скалпа ми.

– Как стана самият инцидент?

– По време на настройка на детайла. Отвън има приспособление, което държи пръта и също трябва да се настрои. Докато го правех, усетих как нещо захапа главата ми. Стана за секунди. Паднах на земята и всичко потъна в тъмнина. Колега видял и спрял машината, придържа ме и ме изведе от цеха. Гледката е била ужасяваща, кръвта бликаше.

– Какво последва след това?

– Извикаха линейка. Благодарение на д-р Влахова, която действаше бързо и адекватно, веднага беше организирана връзка с Пирогов в София и линейката беше пренасочена. В спешния център съпругът ми пристигна и видя състоянието ми. Дежурната сестра му каза, че машината е взела всичко до черепа. Главата ми беше превързана, но аз не съзнавах какво се е случило.

– Колегата Ви е опитал да спаси скалпа, нали така?

– Да. Той искал да го свали от машината и да го предаде на линейката, но ръководството не му разрешило. Казали, че трябва да се води разследване и да се правят снимки. Така скалпът два часа стоял навит на пръта, а после е издадено разпореждане да бъде изхвърлен в контейнера със стружки. А той беше нужен за реплантация и можеше да намали пораженията.

– Как продължи лечението Ви?

– В болница „Пирогов“ ми направиха седем операции. Най-голямата трая около 4–5 часа. Взеха донор от гърба, но кожата некротизира. В момента черепът ми е покрит с кожа от левия крак – една тънка кожичка. Така живея вече две години.

– Как разбрахте, че скалпът е бил изхвърлен?

– В болницата чух разговор, че от Ямбол са се обадили, че са го намерили в контейнер със стружки. Но вече било късно за реплантация. Истината е, че колегата ми го беше съхранил правилно – в лед и увит в хартия. Но после, след указание на лекар, че е късно, той отново е бил изхвърлен.

– Имаше ли обещания за помощ?

– Да. Професор Гьорева и Венцислав Лудов обещаха, че ще направят всичко възможно и дори говореха за лечение в Турция. Но това не се случи. По-късно дори главният прокурор на завода ми каза, че ще организира пътуване за консултация – и това не стана. От завода никой не ме потърси след инцидента, за да попита как съм.

– Имахте ли застраховка?

– Да, но не ми е изплатена. Докато бях в болнични, питах за документите, но ми казаха, че първо трябва да приключи лечението и тогава ще ги подадем. Последните операции сме ги платили сами – наложи се да изтеглим кредит.

– Как се чувствахте в този тежък период?

– Един месец бях в реанимация. Правиха ми пет операции, имаше кръвопреливания. Семейството ми беше плътно до мен, но дъщеря ми трябваше да живее при приятели. Когато за първи път се погледнах без превръзка, месец след изписването, гледката беше ужасяваща – глава в рани и корички. Бях обезобразена. Много трудно приех новия си вид. Постоянно плачех, не можех да спя, страхът ме преследваше.

– Какво се случи с по-нататъшните Ви операции?

– Опитах се да направя експандерна операция, но тя претърпя неуспех – получи се некроза. Така загубих още част от скалпа си. Метода е болезнен, дълъг и рисков. Вече имам седем операции за две години. Болката е постоянна.

– Как изглеждат нещата днес?

– Живея в постоянна болка. Психологическият срив беше огромен. От завода се разпространяваха слухове, че ме лекуват в Турция и че са ми трансплантирали коса – което е лъжа. Лекувана съм само в Пирогов.

– Как промени това живота ви?

– Жената, която бях, умря на 23 май. Сега съм друг човек, различна не само визуално. Преди бях жизнерадостна, отворена, борбена. Сега знам, че никога няма да си върна предишния живот. Всичко е безвъзвратно.

– Търсите ли правата си?

– Да, водя дела за обезщетение. Но до момента нито застраховка, нито помощ съм получила.

– Кои бяха най-тежките моменти след инцидента?

– Болката след всяка операция. Понякога си мислех, че няма да издържа. Но най-тежко беше психологически – когато застанах пред огледалото и видях себе си без коса, с белези, с рани. Беше като да гледам непознат човек.

– Как реагира семейството ви?

– Бяха до мен през цялото време. Мъжът ми, децата, близките – всички ме подкрепяха, но и на тях им беше много тежко. Дъщеря ми трябваше да се изнесе при приятели, за да може да ходи на училище, защото аз бях дълго време в болница. Това ме боли и до днес.

– Смятате ли, че е можело да се предотврати този инцидент?

– Абсолютно да. Машината нямаше капак, не беше обезопасена. Това е задължение на работодателя. Ако имаше елементарна защита, нямаше да стигнем дотук.

– След злополуката от „ХЕС АД“ потърсиха ли ви?

– Никой не ме потърси. Нито да питат как съм, нито да предложат помощ. Само обещания, които после се оказаха празни думи.

– Какви трудности имате днес в ежедневието?

– Болката не спира. Всяка смяна на превръзка е мъчение. Не мога да спя нормално, имам кошмари. Не мога да изляза без перука – хората ме гледат и шушукат. Постоянно усещам, че животът ми е променен безвъзвратно.

– Какво искате да постигнете с делото си?

– Искам справедливост. Да се знае истината. Искам да има отговорност, защото не съм единственият работник там. Днес пострадах аз, но утре може да е някой друг.

– Вярвате ли, че ще получите обезщетение?

– Надявам се. Но борбата е тежка, институциите се бавят, а ние сами плащаме лечението. Взехме кредити, продължаваме да плащаме.

– Какво ви държи жива и ви дава сили?

– Семейството ми. Те са всичко за мен. И надеждата, че един ден ще мога да живея без постоянна болка и унижение.

– Какво бихте казали на хората, които четат и гледат това интервю?

– Да ценят здравето си, защото то е най-важното. И да знаят, че зад всеки работник стои човешка съдба. Не съм просто „злополука“. Аз съм човек, който иска справедливост и шанс за живот.

Потърсихме за коментар прокуриста на завода Венцислав Калудов, но той отказа такъв, защото към момента се водят дела. Следващото заседание е на 25 септември.

Продължаваме да следим този случай!