Законът за психиатричната помощ и психиатричните заведения в страната ни не са на особено добро ниво. Това може да бъде потвърдено отвсеки от работещите в психиатриите и свързаните с тях звена, както и от всеки, на който му се е налагало да се сблъска с ниското ниво на психиатрично обслужване.

Проблемите са редица, решения рядко се взимат, а психично болните са все толкова пренебрегнати от държавата, колкото и по времето на тоталитарния режим в България, когато те са били прикривани от "нормалното" население.

Какво куца?

Първо - никой в България не знае точния брой на психично болните. Никой не се интересува къде са те, дали предприемат правилното лечение, дали някой се грижи за тях. Един оставен на съдбата психично болен индивид или под грижите на някой, който не би съумял да се погрижи добре за него, какво може да направи? Как ще води нормален начин на живот? Как ще се впише в обществото? 

Второ - психиатричните заведения са на много ниско ниво. Не се полагат правилните грижи за психично болните, клиничните пътеки за прекалено кратки, за да може да бъде предприето правилното лечение спрямо тях. Нелогично е за болеста като шизофренията например, клиничната пътека да е 10 дни. За толкова кратък период е невъзможно да бъде приложено правилното лечение и да бъде установен точния профил на пациента.

Да не говорим за техническото състояние на самите болнични психиатрични заведения. Окаяно състояние, плашещи гледки, неприветлив на места персонал. И сякаш ни е по-лесно да си затвяряме очите и да не говорим много много за това.

Трето - законът за психиатрията има спешна нужда от реформа!

Трябва първо да се прочетат основни европейски документи, например Европейският пакт за психично здраве – сериозен документ с план за действие и много точни указания какво трябва да се прави. Или докладът на проф. Силвана Галдеризи, която е председател на Европейската психиатрична асоциация. Тя беше в България с експертен екип по покана на НЦОЗА и на Министерството на здравеопазването, който направи оценка на българската психиатрична система, след като посети няколко важни представителни лечебни заведения.

Необходимо е да се интегрира психиатричната помощ в болниците, т.е. чрез изграждане на психиатрични отделения към многопрофилните болници.

Трябва също така да има клинични пътеки по психиатрия по няколко основни заболявания. В нашата наука тежките психични заболявания са малко – шизофрения, биполярно разстройство и някои форми на депресия. Другата гама, честите психични разстройства, са много, но основният контингент на психиатричните болници са пациентите с тези тежки разстройства, плюс разстройство в развитието и някои сериозни личностови разстройства или психопатии.

Ако има остойностяване на стационарната психиатрична помощ, а то може да стане само чрез клинична пътека, защото това е начинът за финансиране в България на болничната помощ, ще се подобрят няколко неща. На първо място ще се създаде някакъв ред и гаранция за стандарт, за качество на психиатричното обслужване. Защото сега разчитаме само на това, че има акредитационни изисквания, но те определят качеството на услугата, а не нейната стойност. А когато е налице клинична пътека, тя освен цената на услугата, залага също стандартите на поведение и осигурява качеството.

Също така общопрактикуващите лекари нямат необходимите знания да разпознават психични разстройства и често пъти се чувстват безпомощни. Нямат необходимите знания как реагират спрямо децата, принудени да живеят с човек с психично разстройство.

Не на последно място сме на последно място по брой психиатри на глава от населението в ЕС. Трябва да се намери начин да се стимулира младото население чрез стимулиране, чрез кампании за важността на добре развитата психиатрична помощ.

Трябва ни и регистър на всички психично болни, с техните състояния, с тяхното изписано лечение. По-тежките случаи трябва да бъдат наблюдавани, за да не се стига до обществени безредици с психично болни, на каквито все по-често ставаме свидетели.

До кога ще пренебрегваме този проблем? До кога ще оставяме безпомощни хора на произвола на съдбата? Защо си затваряме очите? Защото така е по-лесно... Защото предпочитаме да обърнем гръб на "неприятното". Не ни се нрави да говорим за истината, обременени от мисълта, че да си психично болен е срамно. Това за голяма част от българското общество е тема табу.