25 849 българи  са с шизофренни заболявания и под наблюдение. От тази група между 10% и 15% (2 500 – 3 000 лица) се нуждаят от подкрепа в общността. От тях 1 000 са настанени в институции за дългосрочни грижи, а около 230 пребивават дългосрочно в държавните психиатрични болници.

На фона на тези цифри Министерството на здравеопазването подготви и предостави за обществено обсъждане проект на Стратегия за психичното здраве (2020-2030 г.) Той предвижда пребазиране на психиатричните болници и изграждане на центрове за комплексна грижа и рехабилитация и по-добро финансиране на специалистите в тази област.

Има ли пропуски стратегията и какви са проблемите на хората с психични заболявания, TrafficNews разговаря с д-р Веселин Герев - специалист по психиатрия. Той е завършил медицина във ВМИ – Пловдив. Специализирал е психиатрия в психодиспансера в Пловдив, работил е като консултант към Военна болница и ДКЦ „Свети Врач”. Специализирал е и в Университетска клиника Франкфурт на Майн, Германия. В момента работи като психиатър на свободна практика.

- Д-р Герев, Стратегията за психично здраве вече е представена за обсъждане. Какво е мнението ви за нея?

- Тази стратегия се прави от 2000-ата година. Трябваше да влезе в сила през 2005 г., отложиха я за 2010 г. Както виждате, през 2020 г. все още не е влязла в сила.

Големият проблем на системата е, че т.нар. диспансери, които бяха на държавно финансиране и са все още, станаха търговски дружества и се превърнаха в Центрове за психично здраве. Това автоматично ги прави места за лечение, но не и за превенция. Хора с тежки психични отклонения не се проследяват активно. Те се лекуват, след това се освобождават, трябва да си намерят психиатър на договор с Касата, който да им изписва лекарствата  на протокола, след което джипито да им ги изписва месец за месец.  

И тук се къса брънката. Повечето от тях спират да си пият лекарствата и след като не се проследяват активно, се влошават и това води до общественоопасни действия.  Големият проблем в Центровете за психично здраве и в районните болници е финансирането, защото то недостига. В повечето случаи един такъв човек е необходимо да се лекува в рамките на половин или една година и нагоре, а клиничните пътеки за тези психични състояния са кратки.

Това би могло да се коригира по един много просто механизъм. Ако Центровете за психично здраве и държавните психиатрични болници започнат да функционират, както функционират Правителствена болница или Военномедицинска академия. Тоест, там лекарите да взимат едни основни заплати, които им ги изплаща държавата по щат, и допълнително разпределят пари по клинични пътеки. Тогава психиатричните болници ще станат привлекателно място за работа.

- В стратегията се предвижда във всички областни градове да бъдат разкрити центрове за психиатрични грижи. Има ли необходимост от такива?

- Структури има много. Центрове има много. Прекалено достатъчно са. Въпросът е, че организацията на работа в тях и финансирането не са на ниво. Освен това според мен е крайно време медицината да бъде разделена на такава, която ще бъде финансирана от Касата, и на такава, която ще бъде абсолютно частна. А не да има смесени потоци. Не може един човек, който до обяд работи на държавно финансиране, следобед да работи частно. Човек трябва да си избере дари ще работи в едната система, или в другата. Защото иначе и двете не вървят както трябва. Но това трябва законодателно да се реши, със стратегии не става.

- Обърнато е голяма внимание на хранителните разстройства и се предвижда създаване на специална клиника за лечението им. Доколко сериозен е проблемът?

- Не е лошо да се разкрие такава клиника, въпросът е кой ще я финансира и как, какви методи на лечение ще се използват там. Разстройство на храненето има към всеки тип психичен проблем. Хубаво е да има профилиране, но това може да става във всяка една от другите клиники или в някой медицински център.

Разстройство на храненето има две части. Едната е остра, когато човек е в кахексия и има нужда да бъде налят спешно. И друга част – поддържаща, която може да се прави и в друг център. Но това е последствие, не основен проблем. Тоест, разстройството на хранителния режим е винаги вследствие на някакъв друг психичен проблем.

- Само заплащането ли е причината да няма интерес от страна на младите хора към вашата специалност?

- Това е основният проблем. Освен това, за да вземете специалност, трябва да кандидатствате за място. Места се отпускат в болниците и в университетските клиники. Давам ви прост пример. Вие сте от Първомай, което е на 50 км от Пловдив. Ако трябва да дойдете да специализирате в Пловдив, това означава да се преселите да живеете тук, да работите в клиника, без да ви плащат, да си плащате осигуровките. И това в продължение на 4-5 години. Само със стратегия не става. Иска се организация и финансиране. Тук държавата трябва да си влезе в ролята. Да има някакво планиране на това какви специалисти трябват, за къде трябват тези специалисти, как ще им се осигури специализацията, как да им бъдат поети разходите по специализацията. Докато това не се направи, няма да има и специалисти. С всички специалности е така, не само в областта на психичното здраве.

Тази стратегия пряко мен не ме касае, защото аз работя амбулаторно и се занимавам с нещо, което е масово – стресовите състояния. Както виждате, за една година светът си промени облика.   Ние не можем да правим някакви прогнози и стратегии за 20 години напред. Представете си, че нещата утре няма да изглеждат по този начин, по който изглеждат сега. Да, хубаво е да има дългосрочна стратегия, но тя не може да е меродавна.

За мен единственият проблем в медицината като цяло е, че няма разделение. Тоест, не се казва, това ще бъде само частно, това ще бъде покрито само от държавата или от обществения фонд. Това е големият проблем, защото, разбирате, в едно дело ти не можеш да си адвокат, прокурор и съдия. Това е болезнено за гилдията, но, не се ли направи, няма как да има стойностно здравеопазване. Тогава повечето кабинети, където услугата е заради самата услуга, ще отпаднат.

Системата  беше много добра. Имаше диспансери, активно се наблюдаваха тези хора. Диспансерите са измислени във Франция. До ден днешен френската система работи на диспансерен принцип. Всеки пациент има досие и за да се премести от лекар на лекар, старият трябва да го пусне, новият – да го приеме. Не е толкова либерална системата, колкото е тук. Освен това той го изпраща на лечение, той го прибира от лечение. Той му прибира документите, той му определя терапията. Ако не взима терапията, плаща глоба на здравната система. При нас беше далеч по-либерална системата. Но имаше активно наблюдение на тежко психичноболните хора, тези, които имат общественоопасни действия. И заради това, че имаше такова наблюдение, те биваха обслужвани на момента, не се чакаше драстично влошаване. Сега системата е много тромава, много бавно става. Близките трябва да подадат сигнал, те не го правят. Оставят човека на самотек, той тормози комшии и съкварталници, докато накрая не го дадат по телевизията и не го въдворят на лечение. Това трябва да е в основата на стратегията – да има достъпност и навременно лечение.    Затова в противен случай нищо съществено няма да се случи.

- Есента е сезонът, който отключва депресивни състояния. Тази година това е съчетано и със страха от втора вълна от COVID-19. Очаквате ли увеличение на психическите разстройства?

- Мит е, че има повече хора по кабинетите заради коронавируса. По-скоро няма хора, защото те са блокирани от страх, от т.нар. системни плашила, които се казват Национален оперативен щаб. И не смеят да излязат от вкъщи. Втора вълна от  COVID няма да има. Това е разпространението на инфекцията. Както виждате, според броя на тестовете количеството е различно, но се движи около 4 процента. Така е в световен мащаб. И хората трябва да разберат, че колкото по-бързо всички го изкараме под някаква форма, толкова по-бързо вирусът ще изчезне.