Името на Тодор Александров беше непознато за огромната част от хората преди 1989. А когато се споменаваше, хората много внимаваха, тъй като непосредствено след 09.09.1944 симпатията към него е бил равносилна на репресия.

Един от най-великите революционни водачи в борбата на българския народ за свобода и национално обединение е роден на днешната дата през 1881 в щипската махала Ново село, в която 15 години по-късно се ражда неговият наследник начело на Организацията Иван Михайлов. Следвайки своя баща, който учителства на различни места Тодор Александров учи в Радовиш и Щип, а после завършва българското педагогическо училище в Скопие. Още тук се включва в редовете на Организацията, на която ще посвети остатъка от живота си.

Като учител в Кочани той координира и подпомага снабдяването с оръжия. Заловен от властите в началото на 1903, Александров е хвърлен в затвора и не успява да вземе участие в Илинденско-Преображенското въстание.

Освободен, през 1904 година той се връща като учител в Щип, където се захваща с възстановяване на Организацията, която под неговото ръководство се превръща в образец за останалите революционни окръзи.

Прозрял целите на младотурците, Тодор Александров забранява да се участва в обезоръжителната акция, като по този начин се съхранява боеспособността на Организацията.

През Балканската война, ръководената от Александров чета завзема град Кукуш и го предава на българската армия няколко дни по-късно, когато тя пристига. Войводата прозира подлостта на сръбските и гръцките „съюзници“ и разбира, че българският народ има нови, изключително жестоки врагове. Опасенията му се оказват основателни и след Междусъюзнническата война българите в Македония са подложени на изключително грозна репресия, която ги принуждава да се вдигнат с оръжие срещу новия окупатор. Охридско-Дебърското и Ткивешкото въстание са потушени с нечувана жестокост, която окончателно показва на българите в Македония, че новия им враг се бори за тяхното цялостно унищожение.

През Първата световна война Тодор Александров организира чети, действащи в тила на враговете, като по този начин подпомага действията на освободителната българска армия.

След края на войната, която не успява да да осъществи националния идеал, когато разочарованието е повсеместно, Старио, както бива наричан уважително, успява да намери в себе си сили и ентусиазъм и за кратко време възстановява комитетите, които продължават борбата за съхраняване на българщината.

Познавайки подлостта и жестокостта на новите окупатори, през следващите години Тодор Александров се превръща в най-големия враг на Белград. А дейността на неговите хора успяват до голяма степен да се справят с неблагоприятните последици на предателската към българите в Македония политика на БЗНС. Силата на Организацията привлича вниманието на външни фактори, които се опитват да я привлекат на своя страна и да я отслабят. Усетил това коварство Тодор Александров се дистанцира от протегнатата от Коминтерна ръка и удвоява усилията в борбата срещу вътрешния враг. Старио не успява да довърши битката и на 31 август 1924 е убит от предателска ръка. В трудните моменти след това тежестта на дълга е поета от Скромния (неговият млад секретар Иван Михайлов), който отмъщава за убийството на Александров, а през следващите години се принуждава да реже „живо месо“, но успява да изчисти Организацията от враговете на българщината.

Тодор Александров е погребан край село Сугарево. След 09.09.1944, когато новата власт поема битка за унищожаване на българщината в Пиринска Македония, гробът на Старио е заличен, а всяка симпатия към него и делото му се наказва жестоко. Макар и официално спряла да поддържа македонизма, БКП не позволява споменът за Александров да бъде събуден и личността му да получи заслужено уважение, като бъде нареден до Левски, Ботев, Гоце Делчев и Даме Груев. Но уважението към легендарния водач на българите в Македония започва да се възстановява сред хората. И въпреки че учебниците по история, следвайки наследството от комунизма, все още са свенливи към него, все повече млади хора търсят и намират истината за него и други велики, но забравени български герои. Забравени, защото имаха един „грях“ да обичат България повече от всичко.