Историята в следващите редове е една от най-впечатляващите, на които човек би могъл да попадне. Личността, която заема централно място, е българинът Борис Христов. Той дава изключително много на България дори тогава, когато управляващите се отричат от него и го заклеймяват като родоотстъпник. Представяме ви биографията на един от най-внушителните хора в българската история. Роден в Пловдив, днес на името на великия артист е кръстен Дома на културата в града под тепетата.
В Царство България, в един от най-развитите градове – Пловдив, живее семейство Христови. Бащата Кирил Христов Совичанов е преселник от Битоля, Македония. Той е от онези българи, които силно скърбят за своята разделена родина. Получава образование във Франция и се завръща в татковината, за да предаде знанията си на своя народ. Герой е от Балканската война (1912-1913) и е активен деец на ВМРО. Съдбата го среща с жена му Райна още като млад. През 1914 г. в семейството се ражда малкият Борис. Датата е 18 май и в Пловдив има военен празник. Градът е щастлив, хората наблюдават маршируващите войници, а раждането на момчето е съпътствано с оръдейните залпове на могъщата българска армия. Детето израства в атмосфера, в която може да бъде отгледан един истински патриот. В дома често гостуват хора от македонската организация, сред които е и самият Гоце Делчев. Старите хайдути говорят за своята любима Македония, за своята майка България, а малкият Борис слуша и израства с мисълта за любимата си татковина. Тъй като е учител, Кирил Христов държи много на учебната подготовка на своя син. Малкият завършва гимназия, като междувременно проявява и певческия си талант. Той обаче не припознава веднага музиката като свое поприще. Записва и завършва право в Софийския университет, след което съдбата му отрежда да постъпи във военна служба.
Борис Христов е зачислен в редиците на Първи конен полк на Негово височество княз Александър I. Той посещава тамошната школа за запасни офицери – мястото, където служи елитът на България, мястото за най-добрите от най-добрите. Там младежът изгражда изцяло своя характер. Спомените, които му остават, са свързани с искреността на приятелството и любовта към родината, с честта, която всеки един школник трябва да носи и пази. Показателна е една история от войнишките години на Борис Христов. Докато е в отпуск заедно с колегите си от казармата, той става свидетел как полицаи се нахвърлят върху един бедняк. Младежът веднага скача и извиква „На оръжие“. Последват го всички войници, намиращи се в кафенето. Става голям скандал. На следващия ден школниците се строяват, за да отговарят за действията си. Сред присъстващите е и един от пострадалите стражари. Той припознава като виновен друго момче. Но сърцето на Борис не му позволи да остави нещата така. Той излиза пред строя и си признава. Заради на честността си не е наказан тежко, а целият випуск започва да го нарича „Нашия рицар“.
Покрай службата си Борис решава да се отдаде и на пеенето. Той притежава много хубав глас още от съвсем малък. Инициатор е на създаването на хор, в които по-късно пее. Това е периодът, в който Христов обръща по-сериозно внимание на заложбите си. Годината е 1940-а, съвсем скоро е избухнала Втората световна война (1939-1945) и българската държава още не е решила по кой път да поеме. В тази напрегната обстановка Борис постъпва като певец в хора на параклиса край двореца на цар Борис. Там талантът му е изключително ценен. След две години практика, през зимата на 1942 г. се празнува Богоявление. По случай религиозния празник хорът е изкаран в изключително студено време. Присъства и царят, който остава силно впечатлен и кани певците на гости. Докато са при монарха, диригентът кара Борис да изпълни песен за хан Крум. След като певецът приключва, царят е възхитен. Диалогът, който двамата водят, е изключително интересен:
– Пеете чудесно, кога ще ви чуем в операта?
– Аз съм стажант юрист, Ваше Величество. Нямам възможност да се занимавам професионално с пеене.
– Добри юристи имаме много, но такива гласове са рядкост. Заминавате за Италия! – отговорил царят.
Борис не може да повярва на думите му. Известно време след разговора хористът получава стипендия и е изпратен в Италия. Семейството му е много радостно и има защо. В близките години целият свят ще ликува заради изпълненията на най-великия бас в оперната музика.
След 2 години набиращият популярност изпълнител се намира в Австрия. Международната обстановка е изключително динамична и поради положението си той е замесен в случващото се в Европа. През 1944 г. България обявява война на Германия (след навлизането на съветските войски в границите ни). Върл противник на това е „кървавият професор“ Александър Цанков. Той организира доброволчески отряд за борба с комунистите на страната на Германия. Като царски офицер Христов е поканен от Цанков да се присъедини към него. Певецът обаче отказва да застане на страната на „професора“, затова е изпратен във военнопленнически лагер. Там стои около година, когато частите на Чуждестранния легион го освобождават. Стига до Италия, където скоро започва блестяща кариера. Става толкова популярен, че е канен в бурно развиващите се САЩ да пее в операта Метрополитън. Проблем обаче е българският паспорт на Христов. Той е издаден още от времето на царска България, но въпреки това изпълнителят няма право да стъпи на американска земя. Оказван му е голям натиск да се откаже от гражданството си, но той не го прави.
Междувременно в България остава неговото семейство. След 9 септември 1944 г. в страната се установява диктатура на БКП. Народната власт е информирана за миналото на Христов. Комунистите са наясно, че той е подпоручик от конния полк, знаят и за връзките на баща му с ВМРО. Нещо още по-страшно, братът на Борис – Николай, е запасен офицер до последно, а също и деец на македонската организация. До установяването на червената диктатура той е адвокат в столицата. След идването на БКП на власт е пратен в концлагер и е подложен на страхотен труд и мъчение – там отрязват крака му. Борис Христов е в течение на случващото се и се опитва многократно да отиде при брат си, да му помогне с лечението. Властта обаче не допуска подобно нещо и през 1954 г. братът на великия оперен бас умира. Борис не е допуснат дори на погребението. Седем години по-късно бащата Кирил също среща смъртта си. За пореден път на певеца е отказан достъп, за да се прости със своя изстрадал отец.
Въпреки трагедиите успехите на певеца продължават. Той е международно признат, изключително популярен, най-добрият бас в света. Изпълненията му карат Европа да настръхне. Познат е с представянията си на опери от Джузепе Верди, както и на Клаудио Монтеверди. Ролята му на цар Борис Годунов е едно от изключителните му превъплъщения.
След падането на желязната завеса на Балканите се пръква Социалистическа република Македония. Един „проект“ на властта на СССР, който цели максимално да откъсне съответните територии от близостта им с България, като наложи на мирното население налудничави идеи за техния произход и история. През 1969 г. от Скопие („Социалистическа република Македония“) се свързват с Борис Христов. Предлагат му огромен хонорар, за да изпълни ролята на цар Самуил не като български владетел, а като „македонски княз“. При прочитане на либретото Христов веднага отказал предложението. Ето част от неговия отговор:
„…Тягостно впечатление ми направи предговорът на Д. Ташковски, който е пълен с нелепи съждения и с изопачавания на исторически истини, които не могат да направят впечатление дори на невежи хора.
Вие знаете, че моят род произхожда от този край на България, в който Вий живеете и който се нарича Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така като цар Самуил е бил и ще остане в световната история цар Болгарский…“
Междувременно отношенията на Христов с властта в България продължават да бъдат изключително враждебни. Той е твърдо против установилата се диктатура. Управниците от БКП, от своя страна, налагат мнението, че изпълнителят е враг на народа. Близо 30 г. световноизвестният Христов не стъпва на родна земя. Макар да е световна звезда и голяма знаменитост, Борис е отричан в родината си и често е противопоставян на някои български изпълнители. Едва през 1976 г. БКП решава да го допусне в България. Това се случва в храм-паметника“ Св. Александър Невски“ в столицата. Христов обаче никога не получава разрешение да пее в операта в София. През 1986 г. в Рим, вече на години, в Българската академия той слага край на кариерата си. До последно остава блестящ оперен певец и повод за гордост на целия български народ. Световнопризнат и обичан, той допринася страшно много за културата на Стария континент, а и навсякъде по света.
На 28 юни 1993 г. най-великият бас на света умира в Рим. До последно той остава изключителен патриот и без колебание може да бъде наречен герой. Оставя изключителна следа в музикалната история не само на България, но и на света. До края на живота си милее за родината, обича я и я пази в сърцето си. За нещастие умира далеч от нея, в столицата на Италия. Тялото му е пренесено в България за поклонение.
източник:bulgarianhistory.org
Още от категорията
На този ден: В Англия са въведени първите пощенски кутии