Днес е безспорно една от най-важните дати за България. На Трети март 1878 и 1918 година са се случили значими за историята ни събития.

На Трети март 1878 година се подписва Санстефанският мирен договор. Макар и предварителен той е важен за българския народ, тъй като от него започва подготовката за самостоятелното съществуване на България след почти 500 години отсъствие от политическата карта на Европа.

До подписването на договора се стига след трудна но успешна за Русия война. Обявена на 24 март 1877 година, тя представлява сериозно изпитание както за руската армия така и за българското население. След няколко критични момента сред които обсадата на Плевен и Шипченските боеве, османската армия е пречупена и започва процесът на нейния тотален разгром. След падането на Пловдив и разгромът при Караагач, султанът практически не разполага с боеспособни войски, които да противопостави на победния ход на руснаците. Така Одрин пада без бой и на Османската империя не ѝ остава нищо друго, освен да преклони глава пред победителите.

Така на Трети март по нов стил в Сан Стефано, тогава предградие на Истанбул е подписан договорът, който слага край на бойните действия. Под текста стоят подписите на Александър Нелидов и на граф Игнатиев от руска страна и на победените, представлявани от военния си министър Савфет Мехмед паша и Садулах бей, посланик на империята  в Германия. Интересен факт е, че при подписването на договора не е поканен дори като присъстващ представител на българите. Това, въпреки факта, че българското опълчение взема сериозно участие във войната. В нея то дава над 3000 жертви и с героизма си в боевете при Стара Загора и на връх Шипка, на практика спасява изхода от нея, пречупвайки устрема на турците.

Подписаният в Сан Стефано договор е предварителен. Русия е с ясното съзнание, че нещата ще се променят, защото още с Райхщадското споразумение и Будапещенската конвенция е поела ангажимент, поради който България няма как да възкръсне върху територията, в която мнозинството от населението е българско.

Все пак договорът от Сан Стефано е знаменателен за българите, защото макар и изначално обречен, до голяма степен той отговаря на българския национален идеал в териториално отношение.

Последвалият Берлински договор (на който български представители не са поканени, но за сметка на това Османската империя успява да уреди участие на албанците) разпокъсва българската етническа територия и новопоявилото се Княжество България тръгва по своя самостоятелен път. Път, който въпреки трудностите, то върви с големи крачки.

Пролятата кръв на руските войски и българските опълченци в името на Освобожднието свързва двата народа в братска дружба. За съжаление, обаче през следващите години политиците започват да рушат тази дружба.

Докато е жив руският цар Александър II, отношенията се развиват нормално, младата българска държава се ползва със симпатията и помощта на Русия. На 13 март 1881 година царят Освободител загива при терористичен акт. Неговият син Александър III започва политика, която е враждебна на България. Тя има много проявления: възмутителното поведение на генералите Соболев и Каулбарс; осакатяването на българската армията след Съединението, когато на всички висши офицери и заповядано да напуснат; детронацията на княз Александър I (Батенберг); офицерските бунтове от 1886 и 1887 година. Враждебната политика на Русия продължава и при следващия цар – Николай II, чиито правителства многократно принуждават България да прави компромиси със своите интереси (като например Фирмилиановия въпрос). А след успешната за България Балканска война Русия едностранно елиминира сключената между двете страни военната спогодба. По този начин поощрява Румъния да ни нападне в гръб и спасява от разгром сръбските и гръцки войски, обърнали се срещу нас.

За съжаление, тази политика продължава и в избухналата през 1914 Първа световна война. За разлика от другите държави, България влиза в нея с кауза – обединението на българския народ, страдащ тогава под гръцка и сръбска власт. Ковящ победа след победа, нашият генерален щаб е смаян. Руската армия, армията на освободителката, обявява война на България, поставяйки по този начин сериозно препятствие пред националното обединение. Това е шок не само за българските войници и офицери, а за цялото общество. Добронамереният и благодарен български народ не може да проумее защо освободителите застават на страната на враговете ни. Защо са против нашата кауза. Израз на това изумление и болка е стихотворението „На руските воини“ на големия русофил и патриарх на българската литература Иван Вазов. Мъката, която излъчват неговите редове, изразяват мъката на целия народ, който е принуден да се защитава от тези, които има за свои братя.

В последвалите сражения в Добруджа, българските войски нанасят поражения на агресорите, като сразяват руските и румънски войски, а генералите Иван Колев, Пантелей Киселов, Стефан Тошев и българските офицери изписват със златни букви имената си в световното военно дело.

Трябва да се има предвид, че въпреки политическите интереси, обикновените хора от двете страни на бойната линия не трупат омраза един към друг. Всеки войник ясно съзнава, че се бие с хора, които не го мразят, напротив. Много запазени спомени разказват как вечерите, след спиране на бойните действия и под прикритието на нощта, руски войници допълзяват до българските окопи на раздумка при тези, които считат за свои братя. Българските войници се отнасят със симпатия към обикновените руснаци, но изпълняват своя воински дълг, като отблъскват нападението и заслужено се окичват с ореола на победители.  

Колкото и да е тъжно, Първата световна война, представлява един своеобразен катарзис за българския народ. В нея той той окончателно се освобождава от комплексите си на незначителен и неуверен от химерата, че в името на благодарността, той трябва да е подчинен и преклонен.

Атаката в гръб от страна на вчерашните освободители го разбужда и му показва, че когато трябва да се защитава национален интерес и идеал, сантиментите по отминали събития са гордост, но и слабост.

Че достойната и самостоятелна държава има интереси, а не приятели. Защото когато загърбиш националния интерес в името на приятелството, получаваш приятелски нож в гърба.

Победена и допълнително разтърсена от Октомврийската революция, Русия излиза от войната с Брест-Литовския мирен договор. По настояване на българското правителство, съюзниците ни се съгласяват той да бъде подписан точно на трети март. По този начин България отправя на своите освободители послание, че благодарността за Освобождението не означава примирение. Че то не може да бъде причина за вечен компромис с националния ни идеал.

Днес е Трети март. Велика дата, дата на политическото ни Освобождение. Но Трети мари е и значима дата – дата на величието на българския войник и дата на психологическото освобождение от комплекса за непълноценност.

Днес е дата, на която трябва да помним и да сме благодарни за Освобождението, но и дата, на която да не забравяме собствената си стойност и да работим за собственото си добруване.

Благодарността за миналото не може и не трябва да бъде компромис с България в настоящето.

*В българската история има много велики личности и събития, които незаслужено забравяме, концентрирайки вниманието си върху негативизма, проблемите, антибългарската реторика и предавания, с които различни медии и телевизии ни занимават всеки ден. TrafficNews.bg ще се опита да прекрати незаслуженото забвение, в което се намират много значими личности и събития от българската история. Рубриката се води с любезното съдействие на адв. Росен Димитров и адв. Станислав Станев от Пловдивска адвокатска колегия.

Още новини четете ТУК

TNS.bg