На днешния ден през 1014 г. българската войска претърпява поражение от войските на византийския император Василий II в битката при Беласица. Тя е кулминация на двубоя между българския цар Самуил и византийския император Василий II, продължил десетилетия в края на 10 и началото на 11 в.

В началото на този двубой Самуил има превес, но от 1001 г. насетне, когато Византия се отърсва от вътрешните междуособици и от конфликта си с арабите, българите започват да губят надмощието си и са принудени да се борят за независимостта си. За да спрат вражеските нашествия, те изграждат широка укрепителна система, преграждаща планинските проходи и другите пътища към вътрешността на държавата.

Пряка връзка с битката през 1014 г. имат събития, случили се почти половин столетие преди нея. През 968 г. България е нападната от киевския княз Светослав. По това време българската държава вече е загубила голяма част от мощта си. Нейните източни предели, където е и столицата Велики Преслав, се превръщат в бойно поле на византийци и руси, защото, макар че идва на Дунава като византийски наемник, Светослав скоро насочва оръжието си срещу Константинопол.

Развръзката от тези събития идва, когато руският княз е победен от византийския император Йоан Цимисхий и е принуден да се оттегли от България, чиито източни области попадат под византийска власт през 971 г. Внукът на Симеон, Борис II (969-971), е отведен от Цимисхий в Константинопол, където е принуден да се откаже публично от царската си титла.

С този акт Византия счита, че е сложила край на българската държава. Затова, когато пет години по-късно (непосредствено след смъртта на Цимисхий през януари 976 г.), в западните области на някогашното Преславско царство избухва въстание, в Константинопол възприемат водачите му, комитопулите Давид, Мойсей, Арон и Самуил, като „отстъпници” и „метежници” срещу законната власт на византийския император, които трябва да бъдат отново подчинени.

През 986 г. Василий II предприема първия си поход срещу българите. След безуспешна обсада на Средец императорът претърпява съкрушително поражение в битката при Траянови врата. Военните успехи на Самуил срещу византийците и гибелта на останалите комитопули водят до издигането му в едноличен управник (а от 997 г. - и владетел с царска титла) на държавата, чието средище е преместено в Преспа и Охрид.

В първите години на 11 в. Византия започва нова офанзива, в резултат на която Самуил губи значителни територии, в т.ч. земите между Дунав и Стара планина. Опитът му за контранастъпление е пресечен през 1009 г. с поражението в битката при Крета. Макар че византийците не успяват да извлекат съществена полза от успехите си, непрестанната война изтощава силите на България.

Цар Самуил се подготвя да даде отпор на византийците през 1014 г. Решението да поеме риска за открит сблъсък с мощната византийска армия е продиктувано от обстоятелството, че военните поражения водят не само до разорение на България, но отслабват авторитета на владетеля сред подчинените му местни велможи. Така през 1005 г. управниците на Драч - ключово пристанище, разположено на Адриатическо море - го предават на Василий II.

Девет години по-късно, непосредствено преди решителния сблъсък с византийците, Самуил събира значителна войска. Според един от историческите извори, Продължителя на Георги Монах, тя възлиза на 360 000 души. Тези данни са несъмнено преувеличени, а реалната численост на българската войска е поне десет пъти по-малка и то при условие, че към редовните отряди са били прибавени и местни опълчения от страната.

За своя отбранителна база българският предводител избира Струмица – по това време силна крепост, разположена на пътен възел от Солун и Тракия към горното поречие на Вардар на север и Охрид на запад. Планинските проходи и просеките на юг и изток от нея са пресечени със система от землени валове и стени, които подсилват допълнително трудната достъпност на местния релеф, и са подсигурени от стражи.

Стратегическият замисъл на Самуил проличава в края на юни 1014 г., когато Василий II потегля срещу българите. От Мосинопол, Беломорска Тракия, императорът преминава през Сяр и повежда армията си през Рупелския пролом, а оттам – на запад по долината на река Струмешница, както Самуил е предвидил. В местността Куфалница, недалеч от днешното село Ключ, където реката прави завой, а планините Беласица и Огражден се сближават, Василий се натъква на „много широка стена” - едно от укрепленията, издигнати от българите. Опитът да превземе стената от движение завършва с несполука заради смелия отпор на защитниците.

Междувременно Самуил изпраща подчинения си военачалник Несторица със силна войска срещу Солун, главния византийски град на Западните Балкани. Целта му е да отклони вниманието на Василий II и да го принуди да отстъпи от Ключката клисура. Начинанието обаче търпи пълен провал, защото недалеч от Солун армията на Несторица е сразена от силите на местния византийски управител Теофилакт Вотаниат. След победата си Вотаниат настъпва на север и се присъединява към войските на Василий II край Беласица.

По същото време византийските пристъпи срещу демата при Ключ не спират. Резултатът от тях е обезсърчителен за Василий II, докато един от пълководците му - стратегът на Филипопол Никифор Ксифий - не открива обходен път. Ксифий успява да заобиколи по пътеки в планината българските позиции, без да бъде забелязан, и на 29 юли се явява внезапно с отряда си в тила им. Изненаданите защитници отстъпват. Василий II се възползва от благоприятния момент, за да настъпи и разруши стената.

В резултат на пробива на стената при Ключ и последвалия неуспешен опит за запушването му падат убити мнозина българи, а още повече, по думите на Скилица, попадат в плен. Цар Самуил е спасен от същата участ, благодарение на храбростта на сина си Гаврил Радомир, който отблъсква напиращите врагове и отвежда баща си в безопасност в крепостта Прилеп оттатък река Вардар. Той обаче умира два месеца по-късно - на 6 октомври 1014 г., след като получава сърдечен пристъп при вида на ослепените си бойци.

Битката завършва с тежко поражение на българите. Според свидетелствата на различни средновековни летописци броят на загиналите е значителен, а попадналите в плен са ослепени по заповед на Василий II, наречен по-късно „Българоубиец”.

Въпреки тежкото си поражение българите задържат крепостта Струмица в свои ръце. Василий II решава да се оттегли на своя територия. За да отвори пътя си към Солун, императорът изпраща солунския дук Теофилакт Вотаниат да разчисти преградите, поставени от Самуил южно от Струмица. Някъде там, вероятно в теснините между планините Беласица и Плавуш, български стражи, предвождани от Гаврил Радомир, нападат от засада и разгромяват Вотаниат, който пада убит.
Този неуспех принуждава Василий II да промени плановете си и да отстъпи обратно по долината на Струмешница. След като успява да подчини без бой крепостта Мелник, той се оттегля обратно на изходния си пункт от началото на похода.

За да отмъсти за Вотаниат и да прекърши българската съпротива, или пък за да накаже „бунтовниците”, за каквито счита българските войници, Василий II заповядва да бъдат ослепени пленниците и ги изпраща при Самуил, като на всеки сто оставя един едноок за водач.

1586 г. е основан руският град Тюмен - нефтената столица на Сибир. Градът е построен на мястото на татарския град Чинги-Тура. Това всъщност е и първият руски град в Сибир.

Днес градът е административен център на Тюменска област с население над 550 000 души. Разположен е в Западен Сибир на река Тура, приток на река Тобол. Разстоянието до Москва е 2144 км.

Основа на регионалната икономика е добива на нефт (65% от целия руски добив) и природен газ (92%). В областта са съсредоточени най-големите в Русия нефтени и газо- находища. Има и големи местонаходища на въглища, торф и злато.

Любопитен факт е, че проучване през 2012 г. показа, че най-щастливите хора в Русия живеят в чеченската столица Грозни, сибирския град Тюмен и Казан, главния град на Татарстан.

1921 г. Адолф Хитлер е избран за ръководител на Националсоциалистическата германска работническа партия.

Нацистката партия е крайнодясна политическа партия в Германия, с активна дейност през първата половина на 20 в. Идеологията, която партията следва се основава на принципи като нацизъм, пангермански национализъм, расизъм, и особено антисемитизъм, анти-либерализъм, анти-демократичност и анти-комунизъм.

Партията е основана в края на Първата световна война през 1919 г. като Германската работническа партия, а на 24 февруари 1920 г. е преименувана на Националсоциалистическа германска работническа партия, след като Хитлер излага своите 25 точки в мюнхенската бирария Хофбройхаус. Партията изтъква расовото превъзходство на арийците и в частност на нордическата раса и по-специално на прусаците над останалите в смисъл, че именно те следва да са начело на цивилизаторското кормило. Преследва комунистите, евреите, циганите, както и хомосексуалистите.

На парламентарните избори през 1933 г. партията печели най-много места в парламента и излъчва лидера си Адолф Хитлер за канцлер (министър-председател) на страната. След края на Втората световна война партията е забранена със специално законодателство.

1946 г. започва Парижката мирна конференция. Тя подготвя мирните договори между държавите от антихитлеристката коалиция, победителки във Втората светоювна война, и бившите съюзници на нацистка Германия в Европа - Италия, Румъния, България, Унгария и Финландия.

В конференцията участват представители на 21 държави. Българската делегация се възглавява от министър-председателят Кимон Георгиев, министърът на външните работи Георги Кулишев и председателят на парламента Васил Коларов. Те настояват България да бъде призната за съвоюваща страна, отхвърлят териториалните претенции на гръцкото правителство, отстояват българските права над Западна Тракия и се противопоставят на прекомерните гръцки искания за репарации.

Конференцията одобрява голяма част от разработените от Съвета на министрите на външните работи проекти. След обсъждане на останалите несъгласувани въпроси на Нюйоркската сесия на Съвета на министрите на външните работи договорите са подписани на 10 февруари 1947 г. в Париж.

Любопитен факт е, че Парижката мирна конференция е предшествана от сесия на съвета на министрите на външните работи на трите Велики сили победителки във Втората световна война - СССР, САЩ, Великобритания и присъединилата се към тях Франция в Ню Йорк , която изработва с много компромиси текста на мирните договори с победените държавни в това число и с България.

Веднага след сесията на съвета на външните министри в Ню Йорк се свиква Парижката мирна конференция, на която са поканени, изслушани и отчетени позициите на бившите съюзници на Германия и най-вече на България.

Парижките мирни договори са подписани на 10 февруари 1947 г. От българска страна под договора слагат подписите си министър председателят Кимон Георгиев и подпредседателите на Министерския съвет - Александър Оббов и Трайчо Костов. Според договора границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г.

1948 г. след 12-годишно прекъсване заради Втората световна война се откриват Летни олимпийски игри. 14-тата Олимпиада е проведена в Лондон,който всъщност е домакин на игрите за втори път.

14-тата Олимпиада е трябвало да се проведе през 1940 г. в Токио, а след това през 1944 в Лондон. Заради войната обаче тя става реалност едва през 1948 г. Тогава спортният форум става популярен като „Игри на строги икономии” заради лошия икономически климат и следвоената обстановка.

На игрите през 1948 година има рекорден брой участници - 4099 спортисти от 59 страни в 19 дисциплини. Германия и Япония не са поканени да участват. СССР отказва участие.

1957 г. е основана Международна агенция за атомна енергия (МААЕ). Организацията има за цел да поощрява мирната употреба на ядрена енергия и да възпрепятства използването й за военни цели.

През септември 1954 г. на Общо събрание на ООН САЩ изказва своето виждане, че е необходимо да се изгради международна агенция, която да отговаря за ядрения материал и контрола върху него. През 1955 г. в Женева (Швейцария) ООН провежда международна конференция във връзка с атомната енергия и нейното мирно използване. През 1956 г. Уставът на МААЕ е еднодушно приет на Международната конференция на ООН за мирното използване на атомната енергия в Ню Йорк и влиза в сила на 29 юли 1957 г.

Първата сесия на Генералната конференция на агенцията е проведена във Виена през октомври 1957 г. Същата година Уставът на МААЕ е завършен окончателно и тя е създадена като агенция в състава на ООН.

Днес централата на агенцията е във Виена, Австрия. Два „регионални предпазни офиса” са разположени в Торонто (Канада) и Токио (Япония). МААЕ има офиси за свръзка и в Ню Йорк (САЩ) и Женева (Швейцария), а освен това има и лаборатории в Австрия (Зайберсдорф и Виена), Монако и Италия (Триест).

Още през 1953 г. е предложено създаването на международен орган, чиято цел е да регулира и насърчава мирното използване на атомна енергия. Автор на тази идея е Дуайт Айзенхауер, тогавашен президент на САЩ.

1958 г. в САЩ е създадено Национално управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство - НАСА. Американската правителствена агенция е отговорна за националната програма за космически изследвания.

Следвайки Съветската космическа програма, която успешно изстрелва първия изкуствен спътник в космоса („Спутник-1”), САЩ също насочват усилията си към космоса. Конгресът на САЩ алармира за заплаха, свързана с американската безопасност и технологично лидерство (познато е като „Кризата Спутник”), което налага взимането на незабавни мерки. Президентът Дуайт Айзенхауер и неговите съветници обсъждат по-находчиви мерки. След няколко месеца е решено, че е нужна нова федерална агенция, която да ръководи всички невоенни дейности в космоса. По това време е създадена и DARPA и по-късно много нейни ранни проекти са прехвърлени към НАСА.

„Експлорър-1” е първият изкуствен спътник на САЩ, изстрелян на 31 януари 1958 г. Същата година на 29 юли президентът подписва договор, с който основава Националното управление на САЩ по въздухоплаване и изследване на космическото пространство. Когато започва работа по операции на 1 октомври, НАСА разполага с четири лаборатории, 80 работника от 46-годишната правителствена организация Национален консултативен комитет по въздухоплаване.

Първите програми на НАСА включват изследвания върху космическия полет и са ръководени от натиска, оказан от състезанието между САЩ и СССР (наречено е Космическото състезание), което е част от Студената война. Отличителният съдружник на НАСА, който й предоставя възможност да влезе в Космическо състезание със СССР е немският инженер получил американско гражданство Вернер фон Браун.

1968 г. папа Павел VI забранява контрацепцията. Решението му предизвиква смут сред западноевропейската общественост, особено сред по-бунтарски настроената младеж.

Тъкмо когато започва сексуалната революция, тогавашният папа (Джовани Батиста Монтини) публикува енциклика, с която забранява използването на всякакви контрацептивни средства като се почне от презервативи и се стигне до хапчетата анти-бебе. Аргументът за забраната е, че контрацептивите са намеса в Божиите дела и пречат на естественото размножаване на хората.

1973 г. Георгиос Пападопулос става временен президент на Гърция. Той е лидер на военната хунта на „черните полковници”, която управлява Гърция в периода 1967-1974 г.

Пападопулос  работи в Националната разузнавателна агенция (НРА) на Гърция от 1959 до 1964 г., където след обучение в ЦРУ (1953 г.) отговаря за контакта с представителя на ЦРУ в Атина. След това е отново във войската. В началото на 1967 г. става полковник. Води правителствения преврат от 21 април с.г. на военната хунта, в резултат на който тя завзема властта и установява военна диктатура. От 13 декември с.г., след заминаването в изгнание на краля Константинос II, е министър-председател и министър на националната отбрана на Гърция. Става и регент на Гърция от 21 март 1972 до 31 май 1973 г.

След оспорван референдум на 1 юни 1973 г. отменя монархията и се провъзгласява за първия президент на Гърция. В резултат на това губи поддръжката на своите предишни съратници в хунтата. На 25 ноември 1973 г. е свален от съратника си генерал Димитриос Йоанидис, който оглавява хунтата.

След свалянето на хунтата през 1974 г. е привлечен под съдебна отговорност и е осъден на смърт, но присъдата е заменена от доживотен затвор при Константинос Караманлис. Държан е в атинския затвор „Коридало”, където умира от хронично заболяване.

1981 г. Даяна Спенсър и английският престолонаследник принц на Уелс Чарлз сключват брак в катедралата „Свети Павел” в Лондон.

Даяна и Чарлз започват да излизат през 1980 г. Тя привлича вниманието на принца първо по време на един уикенд в провинцията, когато го наблюдава как играе поло. След това той я кани на друг уикенд на кралската яхта Британия и в кралската резиденция Балморал, Шотландия , където я представя на родителите си и тя получава тяхното одобрение.

Двойката продължава да се среща в Лондон и на 6 февруари Чарлз прави официално предложение за женитба, което Даяна приема, но запазват това в тайна няколко седмици. Годежът им е обявен официално на 24 февруари 1981 г., когато престолонаследникът подарява на принцесата пръстен за 30 000 лири с 14 диаманта и сапфир.

В деня на сватбата им хиляди хора излизат по улиците на Лондон, а милиони наблюдават на телевизионните екрани бракосъчетанието между 32-годишния престолонаследник и 20-годишната му избраница. Любопитен факт е, че пред олтара Даяна случайно размества първите две имена на Чарлз, наричайки го Филип Чарлз Артър Джордж (вместо Чарлз Филип). Сватбата започва в 11.20 ч. преди обяд (английско време). Роклята на Даяна е оценена на 9000 лири и има 25 фута дълъг шлейф и най-фина дантела.

Най-екстравагантният подарък, който двамата получават за сватбата си, е от емира на Бахрейн. Той има подарява инкрустиран със скъпоценни камъни модел на лодка.

По-малко от година след венчавката се ражда първият им син - принц Уилям. През 1984 г. на бял свят идва и вторият - принц Хари.

В средата на 80-те се появяват първите признаци, че нещо в брака на Даяна и Чарлз не върви. През 1986 г. принцът започва да се вижда отново със старата си любов Камила Паркър Боулз. Съпрузите продължават да се появяват заедно на публични места, но вече живеят отделно. Слуховете за тяхната раздяла са официално потвърдени през 1992 г. в британския парламент.

През юли 1996 г., само три седмици преди 15-та годишнина от сватбата си, Чарлз и Даяна оповестяват решението си да сложат край на брака си. След процедурата тя се отказва от титлата „кралица на Англия” в бъдеще и от обръщението „Ваше височество”, но в замяна получава 20 млн. долара компенсации.

1994 г. бившият министър-председател на Италия Бетино Кракси е осъден на осем и половина години затвор заради злоупотреби. На По водените срещу него три дела го грози общо затвор от 27 години.

Кракси изгражда политическата си кариера в редовете на Социалистическата партия, в която членува още от 1951 г. като юноша. В 1976 г. е избран за неин секретар, а от 1968 до 1983 г. е депутат в парламента. След победата в парламентарните избори през 1983 г. той сформира правителство, което да първи път от 38 г. не е оглавявано от Христиан-демократическата партия, макар последната да влиза в правителството.

Кракси ръководи партията, като се стреми да се дистанцира от комунистите и да установи по-близки отношения с десните партии, в това число и ХДП. В периода на неговото управление Италия става петата по промишлено развитие страна в света, обаче инфлацията расте с извънредно бързи темпове и държавният дълг превишава равнището на съвкупния национален продукт. През 1987 г. социалистите губят изборите.

През 1992 г. заради получен подкуп от 7 млн. лири е арестуван депутатът-социалист Марио Кеса и скандалът тресе цялата партия. След като съдът иска разрешение за съдебно преследване на Кракси, той подава оставка в партията. Следствието разкрива, че Кракси покровителства бизнеса на мнозина от приятелите си, в това число и на Силвио Берлускони. Независимо от финансовите проблеми на партията, Кракси притежава вила в Тунис и живее в скъпия римски хотел „Рафаел”.

Бетино Кракси предпочита да стане беглец от италианското правосъдие и да се укрие във вилата си на морския бряг в градчето Хамамет на 60 км южно от тунизийската столица.

Магистратите в Милано издават заповед за арестуването на 61-годишния Кракси във връзка с разследванията за корупция срещу висши италиански държавни служители. Издадена е и международна заповед за ареста му по обвинение, че е получил милиони долари подкупи от бизнесмени, докато е заемал постовете премиер и лидер на социалистическата партия с цел незаконно финансиране с милиони долари на неговата Социалистическа партия.

Самият Кракси отхвърля обвиненията, твърдейки, че е жертва на политическа разправа. Той е в много добри отношения с тунизийските власти, които му осигуряват „дипломатическа защита”, а договорът за екстрадиране на престъпници между Италия и Тунис не се отнася за така наречените политически престъпления. Той изразява желание да се върне в родината си, за да се лекува, но италианските власти поставят като условие в болницата да бъде поставен под полицейска охрана. Това искане не е приемливо за болния експремиер и той предпочита да се бори с болестите си в Тунис.

Бетино Кракси умира от инфаркт на 19 февруари 2000 г., като месеци преди това претърпява операция на злокачествен тумор на единия бъбрек, но страда от диабет и други заболявания.

2005 г. астрономи обявяват откриването на планетата джудже Ерида в Слънчевата система. Ерида е най-голямата планета-джудже и деветото по големина тяло в Слънчевата система. Тя е толкова далече, че са й необходими 557 земни години, за да направи една пълна обиколка около Слънцето по орбитата си. Според учените, когато Ерида се приближи до Слънцето след стотици години, тънката й атмосфера ще се разтопи, откривайки повърхност подобна на тази на Плутон.

Малко след откриването на Ерида се оказа, че обектът е по-голям от Плутон, което поставя въпроса дали това тяло не може да се нарича планета. Последвалата дискусия в астрономическата общност завършва през август 2006 г., когато на 26-ия конгрес на Международния астрономически съюз (МАС) се приема нова дефиниция за планета, според която Плутон, заедно с Ерида, Макамеке, Хаумея и 1 Церера, е включен в нов клас - планети-джуджета.

Първоначално, тялото е наречено 2003 UB313. По-късно се тиражират различни съобщения, че тялото е наречено „Зина” или „Лила”, но и двете наименования са използвани неофициално от откривателите. Поради раздора, който откриването на тялото внася в астрономическата общност по отношение на дефиницията за планета, то е наречено на древногръцката богиня на раздора Ерида.

2003 UB313 е открит от екипа Майкъл Браун, Чадуик Трухильо, и Дейвид Рабиновиц на 5 януари 2005 г., от снимки направени на 21 октомври 2003 г., като откритието им беше оповестено на 29 юли 2005 г., същия ден както на още два големи обекта от пояса на Кайпер, 2003 EL61 и 2005 FY9.