Представете си едно празно поле, само тук-там има по някоя зеленчукова градинка и нищо повече. Век по-късно същото това поле вече е напълно застроено и хората се борят за паркоместа. В общи линии това е историята на пловдивския квартал Кючук Париж. Зеленчуковите градини вече са само спомен, а на тяхно място са малки кооперации, блокчета и цели жилищни мастодонти. Огромни комплекси, побиращи едно средно голямо българско село. И така само за век от празно поле кварталът се превръща в най-големия в Пловдив.

По данни от началото на годината в район „Южен“ живеят 82 677 жители с постоянен адрес, като с тази внушителна бройка районът минава дори ядрото на града -  район „Централен“. Или с други думи – някогашното поле вече е по-голямо от хилядолетния град. Историята на квартала започва с бежанците и завършва с преселниците. Едните бягат от войната към тепетата, а другите от обезлюдените малки населени места и немотията към работата и по-добрия живот. И все още в квартала могат да бъдат видени малки едноетажни къщурки, контрастиращи на фона на някоя голяма кооперация. Та именно от тези малки постройки се е зародил кварталът.

Общо взето малко преди началото на 20 век южната граница на Пловдив е била ЖП линията. Все пак гарите и прилежащите към тях линии някога са се строяли извън градовете, а иронията е, че към днешна дата това се води център. Промяната настъпва в годините между 1913 и 1918 година, когато хиляди наши санародници биват прокудени от домовете си от Беломорска Тракия  и търсят спасение из Пловдивско. И по тази причина всичко в квартала е пропито с македонска история. От булевард „Никола Вапцаров“, през училище „Димитър Талев“ и улиците „Скопие“ и „Даме Груев“ – все имена на видни поети, революционери и държавници, обединени от македонския си произход. През годините кварталът променя не само облика си, но и името – „Надежда“, „Въстанически“, „Южен“, но, разбира се, най-запомнящото се винаги ще си остане – Кючук Париж.

Дали заради самоирнония, или заради надежда за бъдещо оприличаване с френската столица, името напълно се утвърждава. Според повечето хора, връзката с Париж е заради кулата на сачмената фабрика, която е била умален модел на Айфеловата. Стари кючукпарижани разправят, че бежанци от Македония, замръкващи с каруците си в нивите край фабриката, като се събуждали на сутринта, гледали недоумяващи кулата, плесвали се по челата, па викали: „Абе, ние да не сме дошли в Париж! Ей я на – Айфеловата кула!” И така се родило името на квартала.

Прочутата фабрика за сачми, част от която е т. нар. Айфелова кула, е построена в далечната 1927 г. от предприемача Иван Нейков. Тогава е единствена на целия Балкански полуостров, а Нейков избира пустеещата южна зона на Пловдив като евтина земя. Фабриката прави ловни сачми по естествен капков път.

Кулата е разрушена през 2003 г. Сачмената фабрика е продадена на частна фирма. 60-метровата метална кула е срината със земята. Пазарджишки ром е рязал пловдивската Айфелова кула на парчета отгоре надолу. Кючукпарижани казват, че поне 5000 тона стомана са отишли за скрап.

И така бежанците дали името на най-големия квартал в Пловдив. В същото време обаче къщите им нямали нищо общо с тези в Париж, а точно обратното – по-ското наподобявали гето. Първите къщи в района били построени без планове и чертеж, без собственост на земята. Интересното е, че властта им е позволявала това, стига да става за една нощ. И как няма да е иначе – бежанците дошли на равното поле само с дрехите на раменете си и с по една бохча.

И само с тази торба и двете си ръце трябва да започнеш на ново да градиш живота си. Тепърва да осигуриш препитание на семейството си, да построиш покрив и да осигуриш насъщния. В квартала първончално е нямало канализация, а само няколко чешми. Голяма част от бежанците станали колари – превозвачи на гарата, други работят в Тютюневите складове.

От квартала идват и чистачите на града. В книгата си „Запомнете Пловдив“ Евгений Тодоров разказва, че чистачите от Кючука започвали работа още по тъмно, тръгвали към различните краища на града с гальоти с впрегнати коне. Тогава не е имало казани и контейнери, чистачите са дърпали звънчета и хората изкарвали боклука и го хвърляли в гальотата. Събраният боклук е изхвърлян почти в махалата – зад „Въча“. Боклукът си е бил част от пейзажа – поне в Кючука.

Интересна е историята за това как са се появили и гробищата в Кючука. Срещу аптеката на Събота пазара е живял бай Драган, той имал градинка в покрайнините на квартала и толкова я обичал, че искал да бъде погребан това. Когато починал, наследниците му го погребали в градинката и така се появили Драгановите гробища.

Година след година къщичките се увеличавали, кварталът е порастнал, а жителите му вече съвсем не са на социалното дъно в града. В Беломорски и Остромила се вдигат огромни палати, а последната кооперация в посока Марково е чак след Овощарския институт.  Голяма част от собствениците на бежански къщички вече са ги заменили с апартаменти в кооперации. Външните граници на квартала са все по-размити и съвсем скоро изобщо няма да съществуват такива. Малкият Париж е напълно променен и вече съвсем не е толкова малък!