В един малък апартамент в югозападната част на Англия 36-годишният Амар Каним запечатва в плик памуче със собственото си ДНК. Процедурата му отнема около 60 секунди. Минутка, която може да промени целия му живот.

Амар е родом от Ирак. На 1 март 1991 година, по време на първата бомбардировка срещу шиитите от страна на Садам Хюсеин, той едва не умира. Помни този ден сякаш е бил вчера.

В един прекрасен следобед. Амар си играел навън, когато чул изстрели. После сирени, изтребители. Видял единствено заслепяваща бяла светлина. Скрил се със сестра си в приземния етаж на един магазин. Вътре имало още около 30 души.

Чул се оглушаващ тътен, цялата сграда се разтърсила. Всичко се сринало над главите им. Хората били приклещени в дъното на магазина от падналите подпори на сградата. Не можели да мръднат. Амар бил до вратата. Затова решил да бяга.

Цялото му тяло било в рани и Амар скочил в коритото на реката, за да може студената вода да облекчи пронизващата болка. След това не помни нищо.

Бил намерен в безсъзнание от бойци на опозицията. Гледката била потресаваща - Амар лежал безжизнен напълно сам, с изгаряния от главата до петите. Агонизиращ. Не можел да говори, да яде, да пие. Не знаел къде е семейството му. Не знаел дали ще оцелее. Транспортирали го през границата до бежански лагер в Иран.

Шест месеца по-късно, през 1991 г., бил намерен в болницата в един малък ирански град от британския политик Ема Никълсън. Разтърсена от гледката на пострадалото момче, жената решава да му помогне. Амар имал спешна нужда от пластични операции. Единственият му шанс бил болница във Великобритания, затова Никълсън решила да организира транспортирането му до там. Със скоростта на светлината са събрани хиляди британски лири, които да покрият лечението и транспортните разходи.

Така, през февруари 1992 г., Амар и Емма Никълкън пристигнали на летището на Острова. През следващата една година претърпял 27 пластични операции, които да възстановят обгореното му лице. Момчето нямало нищо друго, освен дрехите на гърба си - нямал куфар, раница. Нямал семейство. Мислил, че сестра му, двамата му братя и майка му са загинали при бомбардировките.

Живеел с мисълта, че е сам на този свят в продължение на 30 години.. Но точно тогава светът му се преобръща с краката нагоре. В далечния Ирак една жена съобщава по телевизията, че Амар е нейният син.

Видяла снимките на момчето по вестниците и решила да го потърси. Амар получил съобщение във Facebook буквално от нищото. Потърсил го непознат мъж. Помислил, че е номер. Затова изтрил съобщението, защото решил, че някой ще го изнудва за пари. Пари, които нямал.

Съобщенията не спрели. Получавал ги едно след друго. В едно от тях имало видео на жената, която била хваната от камерите на кюрдска телевизия. В ръцете си държала престижно американско издание, на чиято първа страница бил ликът на сина и.

"Това е моят син. Моят Амар", викала срещу камерата мистериозната жена.

Жената в действителност приличала на майката на Амар. Била по-възрастна, отколкото помнел, но имали общи черти. Затова Амар решил да я открие.

С помощта на медиите 36-годишният мъж успява да намери Мустафа - потребителят, който му изпратил всички съобщения. Свързали се с него по телефона. Оказало се, че е социален работник, който се опитвал да го издири доста дълго време. С много проучвания разбрал за историята му и научил къде се намира. И така се свързал с него.

В крайна сметка двамата осъществяват контакт. Социалният работник свързва Амар с мъж на име Джума. Оказало се, че това бил сегашният съпруг на Захра - жената от видеото, която твърдяла, че е майка на Амар.

Тя изпратила копия от документи, снимки, сертификати, които да докажат генетичната ѝ връзка с Амар. Цялата информация съвпадала, но това не било достатъчно. Бледият спомен за начина, по който изглеждали майчините очи, съвпадал с онова, което се вижда на видеото. Но може би било игра на съзнанието.

Снимката на малкото момче нямала нищо общо с начина, по който изглеждал Амар днес. Детето от снимката нямало белези. Всичко било едно много голямо предположение. Разумът започнал да отстъпва пред неугасващата надежда това да е истина. Затова имало нужда от ДНК тест.

Амар и мистериозната жена изпратили проби в лаборатория. След излизане на резултатите станало ясно, че гените им съвпадат на 99.999%. В действителност били майка и син. Амар трябвало незабавно да се върне в Ирак, за да прегърне семейството си.

Така се срещнали. 30 години по-късно. 30 години, в които Амар си мислил, че е сам, а Захра търсила неуморно момченцето си.

Часът бил 11 преди обед. Амар стоял под палмово дърво в близост до джамия в Багдад. Чул как на улицата паркира лек автомобил. Вратата се отворила, а от задната седалка слязла възрастна жена с хиджаб.

Протегнали един към друг ръцете си и се стоварили в прегръдките си. Имало сълзи, тишина. Последвали обещания. Двамата се държали така, сякаш никога няма да се пуснат.

Превод и редакция: TrafficNews