През последните седмици светът гледа към Иран с притеснение, но и с надежда. От една страна, многохилядни антиправителствени протести, а от друга - брутални репресии от властта.

23-годишна жена, която е от Иран, живее и учи в Европа, но сърцето ѝ е с родината. Това е разказ за детство, белязано от забрани и страх. 

Родена е в северната част на Иран и е израснала там. От почти пет години живее в Европа, където учи. Но детството ѝ остава белязано от правила, наложени още от започването на училище.

„Откакто навърших шест години и трябваше да ходя на училище, те ни принуждаваха да носим хиджаб, принуждаваха ни да носим униформа и ни принуждаваха да не носим лак за нокти. Ако имахме малко коса извън шалчето или не носехме  униформа, те ни наказваха, а освен това, ако не носехме хиджаб в  училище, това беше огромно престъпление и ни караха да запомняме и четем религиозни учения, религиозни неща, които със сигурност не ни интересуваха на шестгодишна възраст“, разказва момичето.

На шест години - религиозни текстове. На девет - чувство за страх и вина за собственото тяло.

„Казваха ни, че ще отидем в ада или че ще ни обесят за косата, ако я покажем на мъж. Представете си да кажете такова нещо, да, представете си да кажете такова нещо на деветгодишно дете. Те ни учеха, че ако имаме менструация, трябва да я крием, защото е нещо против религията, което е истинско малтретиране за деветгодишно дете. Те злоупотребяваха с религията, за да ни контролират“, казва още тя за БТВ.

Според младата жена иранският народ е бил излъган. Обещания за свобода. Обещания за равенство. И реалност - без ток, без вода и без глас.

„Той каза, че водата ще бъде безплатна. Сега в Иран нямаме вода. Каза, че електричеството  ще бъде безплатно. Сега в Иран нямаме електричество. Майка ми живее в Иран, баща ми живее в Иран. Те нямат електричество. Той каза, че ще бъде място за всички религии. Нищо от това не се случи“, казва момичето.

Докато тя живее в Австрия, животът на близките ѝ в Иран е спрял. Интернетът е прекъснат, телефоните са без сигнал. Не е чувала семейството си от дни.

„От дни нямам връзка с моето семейство. В Иран има прекъсване на интернет връзката. Те прекъснаха всичко, всякаква връзка със света, за да скрият своите престъпления срещу човечеството. За мен това е малко емоционално и деликатно. Няма електричество. Няма интернет. Няма дори телефонна връзка. Например, майка ми не може да се обади на друг човек от друг град. Те не могат да си изпращат съобщения“, разказва още момичето.

Тя не знае дали родителите ѝ са в безопасност, не знае дали приятелите ѝ са живи. Знае само това, което достига до нея през информационните агенции.

„12 000 души са убити от Ислямската република през последната седмица. Сред тези 12 000 души не знаем дали нашите близки са сред тях, а всички иранци са ни близки. Всички мои сънародници са ми близки. Притесняваме се за другите хора. В Иран се случи геноцид през последната седмица. Смятаме, че са убили повече от 12 000 души. Става дума за деца, младо поколение, възрастни, всички. Тези 12 000 включват всички иранци в Иран“, казва 23-годишното момиче.

Чува и истории от хора, успели да избягат. Истории, които няма да забрави.

„Говорих с една от приятелките ми. Един от нейните приятели се върна вчера от Иран. Каза, че е отишъл в полицейското управление на улицата си, в района си, и каза, че в двора на полицейското управление имало трупове, натрупани един върху друг. Моята приятелка ми препрати гласовото съобщение и аз го изслушах. Той беше наистина ужасен и има пълното право да бъде ужасен. Аз съм ужасена“, споделя момичето.

Сред хората, за които тя мисли всеки ден, са и приятелите ѝ. Млади хора, които излизат да протестират въпреки риска.

Всеки ден тя пише, публикува, споделя, защото знае, че гласът ѝ е едно от малкото неща, които сега не могат да бъдат заглушени или изключени.

И докато това се случва в Иран, животът в Европа е различен - за нея изглежда като друга реалност. Хората не се страхуват да носят това, което искат и да говорят това, което мислят.

Тя мечтае за Иран, в който децата не се страхуват от училището. В който момичетата не се наказват заради телата си. В който религията не е оръжие. И в който хората не изчезват, защото искат по-добър живот.

А на близките си продължава да пише всеки ден, да се моли те да са добре и да се надява да получи отговор от семейството си.

На въпроса „Как изглежда Иран в мечтите ти?“ - тя отговори с една дума: „Свобода“.

И докато това за нея е само мечта, тя ще продължава да говори - за семейството си, за приятелите си. И за всички онези, които днес нямат връзка със света, но не спират да се борят за правата си.