В Япония децата ми учат предмет, който в България все още няма аналог, пише пловдивчанинът Иван Ботев в профила си в социалните мрежи. Казва се „дотоку“, и се превежда най-често като „морално възпитание“, „етика“ или „урок по добродетели“. Това не е религиозен предмет, нито час за назидание. Това е време, в което учениците разсъждават, говорят и се учат какво означава да бъдеш човек – със сърце, а не само с правила.

Това, което най-много ме впечатлява, пише преподавателят в Hosei University е, че няма оценки, няма изпити, няма „правилен отговор“. Темите са простички на пръв поглед – как да се извиниш, когато си сгрешил, защо е важно да помогнеш, как да покажеш уважение. Децата обсъждат, изслушват се, учат се да влизат в положението на другия.

Учебниците по „дотоку“ не съдържат дълги дефиниции, а житейски примери, диалози, ситуации от ежедневието и дори случки от историята. Но най-важните уроци не идват от страниците – идват от самия живот.

Преди години станах свидетел на ситуация, която често си припомням. Докато вървях по улицата, видях как от джоба на един колоездач изпадна портфейл. Без да се колебая, го занесох в най-близкото полицейско управление. Наскоро пък намерих банкова карта, забравена до банкомат – и нея предадох в полицията. В Япония това е нещо обичайно – полицията дори ми изпрати писмо, че предметите са били върнати на собствениците.

Не го разказвам за похвала. Споделям го, защото тук честността не е героизъм – тя е норма, изградена още в началното училище. Когато децата ми се връщат от час по „дотоку“ и ми разказват как са обсъждали защо трябва да благодарим на хората, които не познаваме, разбирам, че тези уроци работят.

През 2018 г. „дотоку“ стана официален предмет в Япония – отговор на тревожните процеси в обществото, включително нарастващия тормоз сред децата. Вместо час по религия, японските училища заложиха на всекидневна етика – с разкази, споделяне и размисъл.
В момента и в България се обсъжда въвеждането на нов предмет – „Добродетели и религии“ от първи клас. Родителите ще могат да избират между религиозно обучение (православие, ислям) и светска програма с фокус върху ценности и етика.

Аз лично нямам нищо против всички да сме запознати и с религията – особено с официалната за страната. За пример давам нашите братя мюсюлмани, които още от малки са подтиквани да четат Корана. Защо пък ние, християните, да не познаваме поне Библията? Не да я знаем наизуст – но поне да сме наясно защо Йона е бил в корема на рибата, кой е онзи с камшика в храма и какво точно е станало с Давид и Голиат.

А и нека си го кажем – Библията не е лесна за четене. Това е стара, многократно превеждана книга, пълна с алегории, метафори и доста необичайни сцени. Един подготвен специалист може не само да ни помогне да я разберем, но и какво в нея остава актуално и днес.

В крайна сметка не става дума просто за „предмет“. Става дума за възпитание. За това как да изградим у децата ни чувството за честност, съпричастност и отговорност – не защото така пише в закона, а защото така се прави.

„Дотоку“ ни показва, че това е възможно. Не с назидания. Не с оценки. А с внимание, човечност и време за размисъл.

Не е нужно детето да знае всички религии наизуст, за да върне портфейл, който не е негов. Трябва му само едно – да е израснало с идеята, че това е правилното нещо.