Една от най-силните пловдивски баскетболистки в последните години – Вера Перостийска, реши да спре с активния спорт след пъстра и богата близо 20-годишна кариера при жените, белязана от участия в 10 първенства по цял свят - нещо, с което малко спортисти могат да се похвалят. За съжаление развитието й като елитна състезателка съвпадна с потъването на женския баскетбол в Пловдив и една голяма част от кариерата й мина далеч от родния и град. Въпреки това Вера си тръгва с чувство на удовлетвореност и вече се е заела с отговорната задача да предава уменията си на подрастващите.

Родената на 25 май, 1982 година в Пловдив започва да играе баскетбол на 12 години. Стана случайно – учих в СОУ „Цар Симеон Велики“, дойде един треньор и ме попита искам ли да тренирам. Съгласих се и на другия ден майка ми ме заведе в зала „Чайка“, но не можахме да намерим входа и си тръгнахме. Той ме потърси отново. Започнах при Христо Маринов в Марица, преместих се в Спортното училище, спомня си Вера.

Впоследствие тренира при Костадин Тенев и обира всякакви възможни титли при подрастващите. Едва на 16 години е привлечена в женския тим на Марица от тогавашния старши треньор - покойния Георги Ламбрев – Чонко, който създава талантливо поколение с имена като Вера Перостийка, Нели Пашева, Запрянка Саева, Любка Костадинива и други.  По онова време маричанки се радват на подкрепата на спонсори, стабилни са финансово и добиват право на участие в елитната женска лига. В края на 90-те бяхме най-младия отбор в едно силно първенство, а сега има само 4 отбора, констатира със съжаление 195-сантиметровият център. Пазя прекрасни спомени – бяхме много задружни с момичетата, излизахме заедно. Взимах заплата три пъти по-голяма от тази на майка ми, хранеха ни по ресторанти, разказва Вера.

През 2000 г. заминава за САЩ да учи и играе, а междувременно спонсорите се оттеглят, Марица се разпада, а последвалите опити на Георги Ламбрев да я съживи, не успяват. В Америка учих 4 години международни отношения в Маями и играех в колежанския шампионат, като престоят ми там не е особено положителен. Баскетболът в Европа е на доста по-високо ниво, твърди Вера. Следва 4-годишен период в Турция – 3 години в Анкара и 1 година в Адана. Работих с добри треньори, всичко беше на изключително професионално ниво. А това бяха години, в които все още не се наливаха толкова пари в спорта в Турция.

Тогава имаше не повече от 2 чужденки в отборите, при това – на средно европейско ниво. След това приеха Закона за спонсорството, за който тук се говори от години, но така и не се случва, и масово започнаха да се наливат средства. Сега отбор като Фенербахче, например, има над 200 спонсора, екипите им целите са в щампи, разказва Вера, която помни турския си период с две трети места за Купата. Бяхме млад отбор, но там израснах като баскетболистка, тъй като не ни се поставяха грандиозни цели. Отношението към мен беше перфектно, живеех в чисто нова сграда, съседките постоянно ми носеха храна, помагаха ми, допълва тя.

Следва престой в словашкия Виктория Кошице, в който на 24 години Вера е най-възрастната в тима и завършва на трето място в първенството – огромна изненада за всички, включително за треньори и ръководители. През 2008 г. се връща в България - в Монтана, с който печели Купата на България. Беше голяма еуфория – имаше тридневни празненства. Отидохме на финалите в Бургас с мисълта да спечелим третото място, но взехме трофея. Това е най-скъпият момент в кариерата ми, тъй като бяхме считани за аутсайдерки, спомня си Перостийска.

Отново се връща в Турция за един сезон в Самсун, след което се озовава в Лукойл Нефтохимик. С бургаския тим става трета за Купата и печели първенството. От мачовете за титлата през 2010 година не пази особено добри спомени. Играхме с Дунав, бихме ги в Русе в първата среща, а в началото на втората от публиката ме уцелиха с лента от касов апарат и ми разбиха носа. Мачът бе прекратен и преигран на неутрален терен във Варна. Спечелихме и останалите срещи за 3:0 победи, но ме обвиниха, че съм симулирала контузията в носа, разказва Вера.

Следва престой в полския Торо, с който става втора за Купата, но си тръгва заради финансови проблеми в тима. Не плащаха заплати, а местните състезателки дори  стачкуваха и не тренираха. Нас чужденките ни залъгваха с някакви пари, но положението не беше добро, спомня си Перостийка. Отива в Гърция, където печели първенството и Купата с Атинайкос.  После играе по един полусезон във Франция и Чехия. А след това е най-трудният и сезон – започва с Берое, но получава контузия в ахилеса и го пропуска. Връща се в Лукойл Нефтохимик, с който става втора в първенството и печели Купата. Последните две години Вера се подвизава в австрийския Флайнг Фоксес – Летящите лисици.

Така кариерата на Вера приключва след близо 20 години елитен женски баскетбол и участия в първенствата на общо 10 държави. Има срещи и за националния отбор за девойки, с който играе на две европейски първенства, както и в женския ни представителен тим. Доволна съм от кариерата си, не съжалявам за нищо. Можех да играя още, но смятам, че е важно да се откажеш в точния момент – тялото ми все по-малко ме слушаше и миналата пролет в Австрия изиграх последния си мач. Реших да не подновявам кариерата си, въпреки че имам желание да играя още, казва Вера, която не смята да напуска този спорт.

Искам да работя с деца, в последните три години всяко лято организирам кампове с подрастващи. Идват други треньори и баскетболистки да ми помагат и децата и родителите са много доволни. Нямам печалба от това, но ми доставя удоволствие, не крие удовлетворението си пловдивската баскетболистка.