Рангел Кривов е една от легендите на пловдивския волейбол. Дълги години той играе във волейболния Локомотив с имена като Каспар Сименов, Аврам Топузов, Златко Баев, Петьо Драгиев, Димитър Божилов, Иван Иванов. Той е бивш национал с младежкия национален отбор има сребърен медал от Европейско през 1984г., четвърто място през 1982г. и пето място от Световно през 1985г. Вече 30 години той живее в Люксембург, където жъне страхотни успехи. Може да се каже, че Кривов е в основната на бума на волейбола в Люксембург, който въпреки че е аматьорски жъне сериозни успехи напоследък и дори се стигна до полуфинал в Сребърната европейска лига. От 1991г. е изцяло в чужбина и има кратко завръщане в България в този период.

През миналия сезон той постави още един рекорд в Люксембург, след като спечели първенството, Купата и Суперкупата с отбора на ВК Мамер. Така за първи път в историята на страната отбор от женското направление взима требъл. През тази година се навършват и 20 години от първия трофей, който Кривов печели като треньор. Той е един от малкото български волейболисти, които могат да се похвалят, че са били шампиони в чужбина и като волейболист, и като треньор. Негов възпитаник е италианският национал и една от звездите на световния волейбол Камил Рихлицки, който е родом от Люксембург, но силните му игри накараха Италия да го му смени националността и в момента той играе на Световното първенство за италианците. 

За кариерата, живота в Люксембург Рангел Кривов говори в интервю пред TrafficNews.

- Господин, Кривов как започна всичко с волейбола? Как избрахте този спорт пред другите?

- Навремето опитах от всички спортове по малко, играх футбол, плувах и после дойде и волейболът. Исках да се занимавам със спорт и кандидатствах в Спортното училище. Приеха ме и по футбол, и по волейбол, като имах и предложение и за други спортове. Избрах волейбола и така си остана цял живот. Първият ми лагер беше с Живка Рангелова, майка на Дора Рангелова и баба на тенисиста Димитър Кузманов. Треньор през почти цялото ми време в Спортното училище беше Кирил Недев. Явно съм показал някакви качества, защото още на 15-годишна възраст, след Олимпиадата в Москва, бях извикан в мъжкия отбор на Локомотив.

- Кога дойдоха и първите успехи във волейбола?

- Да, успехи имаше, защото по това време бях участник в практически всички юношески и младежки гарнитури. През 1982 г. бяхме на Европейско първенство за младежи и завършихме на четвърто място. След това, през 1984 г., отново на Европейско за младежи, спечелихме второ място. През 1985 г. участвахме на Световно първенство, където се класирахме пети. След това приключи моята кариера с националните отбори на България, бях достатъчно реалист, че имаше момчета, по-добри от мен.

- Почти цялата Ви кариера в България е преминала в Локомотив (Пловдив). Играли сте с големи имена. Каква беше атмосферата тогава?

- Да, почти през цялата ми кариера съм в Локомотив. Играх с големи волейболисти като Каспар Симеонов, а от по-възрастните – Златко Баев, Аврам Топузов, Сашо Шабанлийски. Имах честта да играя и с хора като Петьо Драгиев и Митко Божилов, които имаха медали от световно първенство. Аз бях човек, който се бореше и имаше амбиции. Опитвах се да взема най-хубавите неща от тях, да си „открадна“ занаята, защото той повече се краде, отколкото някой да ти го даде. 

- Бихте ли споделили някоя любопитна случка от този период?

- Един от първите ми мачове с отбора беше във Варна. Влизам в игра и до мен е Златко Баев, който ме пита: „Какво става? Ще се справиш ли?“. Аз му отговорих: „Естествено, за какво влизам?“. Първата топка я ударих в мрежата. Той пак ме попита дали ще се справя, а аз пак отговорих утвърдително. Втората топка пак сгреших и тогава треньорът направи забележка на него за отношението му. Това беше една от първите ми стъпки и ми е останала в главата.

- Тогава и конкуренцията е била много жестока. 

- Тогава имаше много по-голям респект към по-възрастните играчи и не си позволявахме никакви шеги с тях. Знаеше се на всеки мястото и не можеш да си оставиш сака, където искаш. Сега при по-младите състезатели го няма този успех. 

- А кои бяха най-запомнящите се мачове?

- Най-запомнящият се мач беше един полуфинал с Локомотив за първенството през 1991г. срещу Миньор (Бухово). Това е единствената година, когато те станаха шампиони. Имахме големи премеждия. Още по магистралата ни счупиха стъклата на автобуса с камъни, плюеха ни, хвърляха какво ли не. Мачът се игра в пет гейма, бяхме сигурни, че ще се класираме, но по една или друга причина не успяхме. Също така, мачовете с ЦСКА с Любо Ганев и Борислав Кьосев тук, в Пловдив, бяха незабравими. Зала „Строител“ беше толкова пълна и беше блокирана отвсякъде с полиция два часа преди мачовете и нямаше никакъв шанс дори да се доближиш до входа. На мачовете в зала Лаута, когато играехме имаше хора, които се катереха по дърветата отвън, за да могат да гледат. 

- Кои бяха най-запомнящите се двубои с националния отбор? 

- Двете европейски първенства за младежи ще ми останат завинаги в съзнанието. Особено второто, където загубихме само от СССР с 1:3 гейма и спечелихме сребърните медали. Отборът беше много добър. 

- Как се решихте да заминете за чужбина и защо точно Люксембург?

- Навремето повечето играчи искахме да играем в чужбина, защото се печелеха повече пари и имахме идея какъв може да бъде животът там. Първо заминах за Франция, после за Швейцария, после пак за Франция. Беше тежко в началото, защото първата година оставихме дъщеря ни тук и разбрахме, че никакви пари не могат да заместят това. Почти бяхме решили да останем в България, когато дойде предложение от един френски мениджър за Люксембург. Той ни каза, че има един проблем – трябва и да се работи, нямаше да е само волейболът. Казах, че няма проблем, и оттам започна и треньорската ми кариера. Основната причина да останем беше дъщеря ни. В Люксембург има три официални езика – френски, немски и люксембургски. След първата година тя вече говореше и трите и преценихме да останем още малко. Постепенно започнахме да правим кариери аз и съпругата ми в клубовете и така останахме за постоянно. За съжаление голямата ни дъщеря почина на 18 години имаше много обещаваща кариера и една от най-големите европейски надежди във волейбола. Имаше много предложения и да смени националността си. 

- Какви бяха вашите успехи като играч в Люксембург? 

- Играх редовно в евротурнирите, защото бях винаги в отбора шампион. Тогава успяхме да запишем победа срещу силния турски гранд Халкбанк, с което много се гордея. Доста години бях и играещ треньор. 

- Какво е нивото на волейбола в Люксембург и как е организиран спортът там?

- Чисто волейболно, нивото не може да се сравнява с българското на ниво националния отбор. Но има определени клубове, които могат да играят в българското първенство без проблем. Като инфраструктура обаче, държавата е номер едно в света по зали на глава от населението. Всяко училище или квартал имат зала, голяма колкото зала „Строител“. Спортът там е аматьорски. Хората работят по цял ден и вечер ходят да тренират. Лигата има четири дивизии с по осем отбора всяка. Интересното е, че клубовете не плащат наем за залите. Те се предоставят от общината, като единственото условие е клубът да носи името на общината. Повечето играчи не взимат пари за това. Има доста интересни неща, които могат да се използват и тук в България. В последните години нивото се вдигна и защото започнаха да идват бивши професионални волейболисти. Когато пристигнах в страната бях сам българин, а преди мен имаше само още един. Имало е и моменти, когато сме стигали и до 20 българи волейбола. Диагоналът на Италия Камил Рихлицки имах честта да го тренирам три години в Люксембург. Той играеше в националния отбор и беше супер дисциплиниран. Радвам се, че разви до такова ниво и за мен е чест, че съм помогнал за неговото развитие. 

- Как премина изминалия сезон?

- Много съм горд, че през изминалия сезон с моя отбор в женския профил един и същи клуб печели първенството, Купата и Суперкупата. Това за първи път се случи при жените, като беше вече правено при мъжете. 

- Колко български волейболисти има в Люксембург?

- Скоро не съм се замислял по този въпрос. В страната беше бившата разпределителка на Марица Цветелина Николова, Владимир Атапов - бивш играч на Локомотив. Навремето беше и Георги Каварджиев, който също беше в Локомотив. Доста често се чува и българска реч по залите, когато се засичаме. 

- Вие имате много успехи като треньор в Люксембург. Разкажете повече за треньорската си кариера.

- За 30 години там съм сменил само два клуба. Аз съм човек, който не обича да сменя клубната си принадлежност. Успях да стана шампион и да спечеля купата като състезател. Като треньор, първата ми купа беше през 2005 г. с отбор от втора дивизия, който вкарахме в първа. Вече 15 години работя за волейболната федерация – първо с момичетата, а от 10 години с момчетата и мъжете. Помощник-треньор съм на първия отбор и старши треньор на юношите. Имаме доста успехи на ниво Люксембург. Отборите, с които преди се борехме наравно Андора, Сан Марино, Монако, сега просто ги побеждаваме безапелационно, което показва развитие. Печелим постоянно игрите на малките държави. Тази година в Сребърната лига спечелихме пет от шест мача и за един гейм не успяхме да се класираме за финала. Имаме клубни отбори, които в евротурнирите преминават по един-два кръга. Много зависи и от жребия. 

- Коя е най-голямата зала в Люксембург? 

- Имам честта да работя в нея понеже тя се води като национален волейболен спортен център. През 2007г. в нея се игра и Европейско първенство по воейбол за жени. 

- Следите ли българския волейбол?

- Постоянно. Гледам българска телевизия, имам всички спортни канали и следя всичко, свързано с волейбола. В постоянен контакт съм с приятели, бивши съотборници и с ръководството на Марица (Пловдив), с които се видяхме в Люксембург. Гледал съм и някои мачове на Марица в евротурнирите. Често се чувам и с Димо Тонев, Иван Петков и Борис Халачев. 

- Интересно е, че централата на Европейската федерация по волейбол (CEV) е базирана в Люксембург.

- Имам лични контакти с президента и изпълнителния директор на CEV и с други хора от федерацията. Има и други българи, които също работят в CEV. 

- Какво е Вашето мнение за успехите на девическия национален отбор и надеждите за мъжкия?

- Успехите на девойките (б.а. - европейски шампионки до 18 г. и световни до 19 г.) могат да бъдат само нещо положително. Това е базата за бъдещето, дава самочувствие на момичетата и треньорите, което е много важно. За мъжкия отбор силно се надявам на успех. Гледах техни тренировки в Самоков – млади момчета, които тренират много добре. В днешния волейбол много отбори са изключително близко като ниво и всичко се решава от няколко топки. Един мач може да повлияе на цялото класиране.

- Вашата оценка за българския волейбол на този етап? 

- Аз съм далеч да правя оценка, на когото и да било. Трябва да се има предвид къде и как го развиваме. Много добър пример за България в момента е Марица. Всеки има амбиции и желание да сме по-добре. Смятам, че волейболът се развива добре. Естествено има неща негативни, които могат да се подобрят, но и много позитиви. Може би пътят е правилен. 

- През миналия сезон Локомотив Авиа достигна до сребърните отбори, макар и реално отборът да дойде от Дупница. Вие успяхме ли да гледате мачовете на тима и какво смятате за тяхното развитие? 

- В началото беше малко странно, но впоследствие публиката ги припозна. Залата беше пълна във всеки мач. Следих повечето мачове и много добре знам как работят Найден и Людмил Найденов и Виктор Карагьозов и резултатите са на лице. Отборът направи страхотен сезон. 

- За финал, какво бихте пожелали на себе си и на българския волейбол?

- Пожеланието за всички е само здраве, здраве и пак здраве. И късмет. За съжаление, това е свързано с мен и моето семейство. Хората често не си дават сметка за пълния смисъл на тези думи, но от това по-важно няма.