Преди 26 години Господ великодушно реши да бъде за малко българин. И да помогне да се случи едно футболно чудо, което хвърли в еуфория сънародниците ни и потопи в печал Франция. На 17 ноември 1993 година Емил Костадинов заби с нечовешки удар топката под гредата на клетника Бернар Лама в последните секунди на мача срещу домакините на парижкия стадион „Парк де Пренс“. Голът на головете прати националите ни на мондиала в САЩ следващата година, където Пеневата чета стигна до четвъртото място в света.

Часовникът показваше точно 89 минути и 59 секунди от началото на мача в Париж, когато Емо опъна мрежата, а покойният вече коментатор Николай Колев-Мичмана веднага изстреля крилатата фраза „Господ е българин!“ в ефира на държавната телевизия.

Тогава не я чух, защото имах шанса да бъда сред необичайно голямата група от над 50 български журналисти, които видяхме на живо чудото. На „Парк де Пренс“ тогава имаше точно 48 402 зрители. Българите не бяхме повече от хиляда, но обезумелият ни рев от възторг и щастие заглуши всичко. Господ пожела тази нощ да бъде български празник и френска трагедия, макар никой да не вярваше в това, когато в 32-ата минута лошото момче Ерик Кантона откри след подаване на Жан-Пиер Папен.

На „петлите“ им стигаше и равен, за да подпечатат визите за САЩ, а за тима на треньора Жерар Улие, освен споменатите асове Кантона и Папен, играеха още звезди като Дидие Дешан, Лоран Блан, Давид Жинола и Марсел Десаи. Някои от тях само преди пет месеца бяха спечелили турнира на европейските шампиони с екипа на „Марсилия“. Изобщо домакините бяха световна сила и това, че изпуснаха първото място в групата се смяташе за голяма изненада.

Въпреки гола на Кантона нашите не увесиха нос заради изглеждащата невъзможна мисия да обърнат мача. Емил Костадинов бързо изравни, засичайки неспасяемо с глава центриране на Краси Балъков от ъглов удар. А накрая и скъса главата на „петлите“ с онзи фамозен шут, в който мнозина и досега виждат Божия пръст в необичайната траектория на топката.

Иначе съдбата подреди нещата така, че всичко да се реши в този незабравим мач в хладната парижка вечер.

На 8 септември 1993 г., три кръга преди края на квалификациите, България завърши 1:1 в София с шведите, които в крайна сметка станаха победители в групата. Французите биха с 2:0 като гост Финландия и вече се нуждаеха само от точка в последните си два двубоя, за да отидат на световното като втори в класирането.

Като в повечето световни мистерии обаче в играта се забъркаха евреите и стана интересно.

Месец по-късно България срази Австрия с 4:1 у дома, а французите сензационно паднаха с 2:3 в Париж от Израел. При това до 83-ата минута тимът на Улие водеше с 2:1, но Еял Беркович и Реувен Атар обърнаха мача.  Откъде нещастните французи да подозират, че кошмарът ще се повтори по сходен сценарий в последния кръг от квалификациите.

Заради появилата се с помощта на евреите надежда, на 16 ноември 1993 г. чартърният Ту-134 стовари на летище „Шарл дьо Гол“ внушителна българска делегация от близо 150 души. Освен националите и футболни началници от всякакъв ранг, имаше много журналисти, бизнесмени и общественици, които Христо Стоичков обичаше да нарича „тюфлеци“.  Тогавашният шеф на БФС Вальо Михов беше оглавил родния футбол през лятото и го даваше ларж, търсейки симпатии и подкрепа. 

Христо Стоичков, Запрян Раков и част от пловдивските журналисти, които имаха шанса да видят чудото на "Парк де Пренс". Христо Кидиков (най-вляво) беше останал без глас и не успя да изпее нищо след мача

Пловдивските брокери Христо Данов и Христо Александров пък вече бяха влезли в играта и развързали кесията. Отборът и официалните лица бяха настанени в лъскавия хотел „Трианон палас“, близо до двореца „Версай“ и неговите паркове. Изобщо всичко беше с размах, който изобщо не отговаряше на изнемогващата от неволите на прехода държава.

Изнервен от постоянните въпроси на местните журналисти откъде бедните българи са намерили пари за такъв разкош, шефът на Вальо Михов троснато отговори, че не само имаме пари за хотела, но и ще платим разноските на французите да ни гледат на световното в Америка. 

Медиите в Париж пък заклеймиха българските играчи, че са нагли, безпардонни и самоуверени, изобщо типични балканци. Даже се появява и заглавие, в което нашите бяха наречени "терористите от Изтока",  като се напомни историята с българската следа в атентата срещу папата. 

Най-голям дразнител за франсетата беше Камата, който дръзко прогнозира в едно интервю, че ще е най-хубаво да бием домакините с гол в последната минута. После ще стане ясна, че е бил истински пророк. Пак Стоичков ще нарече след мача тима на Улие "петли с кокоши глави". 

Времето в Париж в средата на ноември беше намусено и хладно, но пък точно тогава на всеки ъгъл се предлагаше новото божоле. Надписите „Le Beaujolais nouveau est arrive!“ грееха от всяка втора витрина, а младото вино се лееше навсякъде. За французите купонът вече течеше с пълна сила. Те се готвеха за мача като за сигурен празник, едно приятно изживяване преди големите емоции от мондиала. 

В нашия лагер пък сами си създавахме проблеми. В навечерието на решителния мач ръководството на БФС заведе отбора на лагер в Германия, недалеч от Франкфурт. Чиновниците от футболната ни централа обаче не бяха съобразили, че играещите в чужбина Любослав Пенев, Емил Костадинов и Петьо Александров нямат френски визи в българските си паспорти.

И тук е голямата заслуга на пловдивския техничар Георги Георгиев-Гецата, тръгнал от Марица и играл за Ботев и ЦСКА. По това време халфът беше съотборник на Боби Михайлов във френския Мюлуз от едноименния 100-хиляден град, който е близо до границата с Германия. Заради това Гецата по идея на Боби е натоварен с мисията да прекара тримата национали нелегално с колата си. 

"Намерихме безмитна зона, където контролът беше по-свободен. Минахме си нормално. Митничарите ни познаваха, защото бяхме известни футболисти. Така и не се сетиха да ни проверят визи и паспорти. Те просто не можеха да допуснат, че ще направим подобно нещо. Кой от тях е мислил, че можем да вкараме хора без документи", ще разкаже по-късно Гецата.

На сутринта той води бъдещият палач на "петлите" Емо и Любо, който ще му сервира паса за победния гол,  на летището за вътрешен полет до Париж. За беля пътниците до френската столица от Мюлуз са обединени с тези от Базел, което вече прави полета международен, което предполага проверка за визи.

И тук фатална за клетите французи се оказва ролята на техния сънародник митничар, който разпознава известните играчи, но ги пуска без да прави проблем. По това време Костадинов беше звезда на Порто, а Чичовото бележеше за Валенсия. Според Гецата на следващия ден същият митничар гостува в дома му и заедно гледат как българските национали екзекутират "петлите". 

Иначе до последно новините от Пеневата чета преди решителния мач не бяха особено въодушевяващи. Нескритата война между тартора на тима Христо Стоичков и левскарите национали не спираше. Още не беше забравено "кървавото писмо", с което шестима играчи на "сините" обявиха бойкот на първия ни тим.

Причината за скандала беше отказът на пловдивските брокери да се отложи мача на Ботев и Левски, който трябваше по програма да се играе 2 дни след двубоя на "трикольорите" с Австрия, в който участваха шестима левскари. 

Според боса на "сините" Томас Лафчис именно умората е причината столичният гранд да падне 0:1 от "канарчетата". Последва гневна закана от ръководството на Левски нито един техен футболист да не играе в Париж. Само треньорът Димитър Пенев знае как успява да убеди "левскарите" да се откажат от бойкота. Не всички обаче, защото в София си остана Наско Сираков, който беше дълбоко обиден, че е оставен на пейката срещу Австрия заради Лечков. Всички фактори в родния футбол бяха впрегнати в ролята на „сини каски“ да умиротворяват страстите в съблекалнята на националния тим.

В крайна сметка на „Парк де пренс“ като титуляри започнаха Борислав Михайлов, Емил Кременлиев, Петър Хубчев, Трифон Иванов, Цанко Цветанов, Златко Янков, Красимир Балъков, Йордан Лечков, Емил Костадинов, Христо Стоичков, Любослав Пенев. Повечето вече бяха направили кариера навън, имаха самочувствие и не се стряскаха от нито един съперник.

Същите играчи, без разболелия се племенник на Пената, година по-късно направиха фурора в САЩ. Любо Пенев не стигна до там, но на 17  ноември 1993 г. даде гениалния пас от близо 50 метра, с който намери своя бивш съотборник от ЦСКА Емо Костадинов. Преди това влезлият на смяна вместо Папен Давид Жинола неразумно центрира от пряк свободен удар пред нашата врата, вместо да потърси начин французите да задържат топката в оставащите последни секунди при 1:1. Така топката се озова при Емил Кременлиев, който подаде на Краси Балъков, а после дойде ред на Любо Пенев да помогне на Емо Костадинов да стане герой на вечерта.

Суматохата след мача беше неописуема. Пет минути преди края домакините бяха разляли вино в красиви чаши в залата за пресконференции под трибуните. Естествено, за френския триумф. Виното го пихме обаче само българите. Голът на Костадинов не просто шокира, а направо попари местните запалянковци. Големи мъже плачеха като деца, други псуваха и крещяха от яд, някои пък не можеха да мръднат от местата си, невярващи как тази „банда балкански негодници“ им отнема мондиала.

Изобщо толкова много нещастни хора на едно място никога преди не бях виждал. Някои само страдаха, но други се гневяха на "проклетите българи" и техния невероятен късмет. 

Треньорът на „петлите“ Жерар Улие едва отрони няколко думи, а видът му беше на човек, който очаква да го заведат на гилотината. Мъките на словото пък съвсем налегнаха обезумелия от радост Димитър Пенев, който върза няколко щастливи изречения, но запази култовите си лафове за световното първенство следващата година.

От съблекалните пък дойде новината за обещаните по 50 хиляди долара на калпак на националите. Огромна сума за родните стандарти тогава, но за никого тя не изглеждаше незаслужена. Все пак победата изкара цяла България на улиците да празнува, а нацията получи конска доза самочувствие и повод за гордост.

Голямата победа беше полята с пищен купон след полунощ в най-голямата  зала на „Трианон палас“, където шефовете от БФС опънаха отрупани с деликатеси блок-маси с шампанско в средата. За третото полувреме на някои от героите в мача после щяха да се разказват легенди. Повечето национали посрещнаха утрото в дискотека "Ле Бен Душ" в центъра на Париж. Там във веселбата участва и щурият бразилец Ромарио, който по това време беше съотборник в Барса и пръв приятел със Стоичков. Същата вечер специален гост на заведение се оказа и Принс, който също беше въвлечен в българския празник.

На следващата сутрин чартърът върна в София очевидците и част от участниците в чудото на „Парк де Пренс“, докато България още се събуждаше с щастливия махмурлук от великата победа. На борда ги нямаше топ звездите в тима на Пената, които играеха в чужбина и си хванаха самолетите за своите клубове направо от Париж. Националите от вътрешния шампионат обаче бяха посрещнати от премиера Любен Беров. Като виц ще остане как той нарочи репортер от държавната телевизия за Костадинов и даже тръгна да го прегръща.

После дойде великото американско лято на Стоичков и компания, но след него Господ реши, че толкова радост за българите стига и футболът ни тръгна надолу.