Нишан Джингозян живее и работи във Великобритания от двайсет години след завършване на Кингстън юнивърсити в Лондон. Работил е в Националната здравна система на Обединеното кралство, а в момента отговаря за програми за социална интеграция на етнически малцинства в две от кметствата в Лондон. Секретар на Европейски, Социалдемократически и Социалистически партии - Лондон. Съосновател на Български център за социална интеграция и култура - Лондон. Предлагаме ви неговия разказ:

Енфийлд, Северен Лондон. Едно от училищата в тази част на града, в което учат над шестдесет деца от България. Това и още шест други училища в тази част на британската столица се опитват отчаяно да намерят изход от ситуацията с българските родители. Всички опити за по-добра комуникация между тях до момента са били безуспешни. Поканен съм на среща, организирана от ръководството на училището с родителите от България. Разговарям с млада дама и момиче, което e с нея – на видима възраст не повече от 14-15 години.

- Вие знаете, че образованието е задължително във Великобритания, защо децата Ви не посещават редовно учебните занятия? - задавам първия си въпрос.

- Да, знам - отговаря плахо тя.

- Имате ли постоянен адрес, National Insurance Number (документ, който задължително трябва да се притежава)?

 - Не - отговаря тя.

- Работите ли? Знаете ли, че ако не можете да докажете постоянни доходи, ако нямате договор за наето жилище, трудов договор, най-вероятно няма да можете да останете във Великобритания след напускането ѝ на ЕС. – продължавам с въпросите.

- Не, не знам - казва тя.

- Колко човека живеете в това жилище? – задавам следващия си въпрос.

- 10 човека - отговаря тя. - Моето семейство и брат ми с неговото семейство.

- Получавате ли помощи от държавата, знаете ли, че имате възможност да учите безплатно английски, да повишите квалификацията си?

- Не - отговаря тя.

-На черно ли работите? - Настоявам с въпросите си. Отговор не последва.

Тази среща с едно от хилядите семейства от България, живеещи в тази част на Лондон, обрисуват в голяма степен част от проблемите, с които институциите във Великобритания се сблъскват при работата си с българската общност в Обединеното кралство.

Енфийлд е район в Северен Лондон, с голяма българска общност. Шест от училищата в тази част на Лондон изпитват трудности в комуникацията си с българските родители. Слабо или практически невладеене на английски език, културни различия, неразбиране на системата и практически отказ от страна на част от родителите да вземат участие във всякакъв род дейности и мероприятия, организирани от училищата, са част от проблемите на училищното ръководство. Също в тази част на Лондон, според информация, изнесена от полицията и отдела в локалното кметство за борба с антисоциално поведение, над 80 процента от секс работниците в тази част на Лондон са от български и румънски произход. Става въпрос за стотици млади момичета на възраст под 20 години.

Преди около една година, когато българската общност в Лондон бе определена от екипа на кмета на Лондон, г-н Садик Кан, като hard-to-reach, т.е. изпитваща специфични проблеми в процеса на интеграция, това повдигна въпроса за бъдещето на българската общност във Великобритания след Брекзит и за трудностите, които ще възникнат пред много българи на Острова след март 2019 година, когато се очаква Великобритания да напусне ЕС и когато голяма част от българите във Великобритания ще кандидатстват за получаване на постоянен статут в Обединеното кралство. Според неофициални данни броят на нашите сънародници на Острова е 250 000. Определянето на българската общност от кмета на Лондон като една от шестте приоритетни за работа от неговия екип бе огромен шанс за българите в Лондон - не само поради възможността негативният имидж на българите да бъде променен, но и защото предостави възможности за достъп до образователни програми, финансиране, участие в работни групи по специфични проблеми и т.н, и като цяло за първи път постави проблемите на българската общност във Великобритания на толкова високо политическо ниво. 

За съжаление, това потвърди и фактът, че българската общност във Великобритания не участва пълноценно и активно в социалния, културния, политическия и икономическия живот в Обединеното кралство. Потвърди също и факта, че няма представителство на политическо ниво в местната власт в Лондон (за разлика от други емигрантски общности), както и това, че българската диаспора по-скоро е приоритет за Садик Кан, съответно за локалните кметства в Лондон, отколкото за българската политическа класа.

Проблемите с интеграцията на българите във Великобритания, въпреки че са изключително комплексни, могат да бъдат обобщени най-общо в две групи:

Първата се отнася до проблеми, които възникват вследствие недостатъчно ефективната система за интеграция във Великобритания и липсата на “support network” или мрежа от организации, които да оказват подкрепа на българската общност във Великобритания: непризнаване на дипломи, шофьорски книжки и документи, социална изолация, загуба на личностна идентичност, бедност, чувство на дезориентация, трудова заетост и приобщаване, липса на разбиране от институции, липса на информация, враждебно обществено мнение и медийна среда.

Към втората група проблеми бих добавил тези, които възникват следствие липсата на ясна и адекватна политика и стратегия за работа с българските общности в чужбина от страна на България: непоставяне на проблемите на българите в чужбина, и в частност на проблемите на българите във Великобритания, във фокуса на институциите и политическия дебат в България, липса на представител на българите в чужбина в парламента, така както е в повечето държави в Европа.

Липса на министерство за работа с българите в чужбина – такова има в Румъния, една от другите големи държави-донори на емигранти в Европа, което работи активно с румънската диаспора по света. Липса на ефективен обмен на информация между българските институции, българските общности в чужбина и институциите в съответните държави с големи български общности. Като специфична за България особеност бих добавил и политическата ленивост и неглижиране на проблемите на българите в чужбина – тези почти два милиона български граждани, гласоподаватели и данъкоплатци, живеещи в чужбина.

В процеса на напускане на ЕС от страна на Великобритания стана ясно, че една огромна част от българите в Обединеното кралство няма да могат да придобият статут на постоянно пребиваващи. Преди няколко дни на среща, организирана от Home Office (британското Министерство на вътрешните работи) и Представителството на ЕК във Великобритания, с участието на представители на 27-те посолства на ЕС в Обединеното кралство и организации, подпомагащи гражданите от тези държави, най-често задаваният въпрос бе каква ще е съдбата на тези, които поради една или друга причина не могат да предоставят необходимите документи или да докажат техния престой във Великобритания. За съжаление, голяма част от българите на Острова попадат в тази категория. Сезонни работници, които работят в сивата икономика, детегледачки, болногледачи, работници в строителството, в селското стопанство, студенти, които работят на черно във Великобритания, пенсионери от България, които живеят с децата си и много други. Въпреки опростената процедура, езиковата бариера и невъзможността да се предоставят необходимите документи, както и да се заплати таксата за тази услуга, ще постави хиляди българи в изключително трудна ситуация с неясен край.

Неминуемо една част от тези 250 000 българи на Острова ще се завърнат в България. Възниква въпросът, доколко България и социалната система на страната е готова да поеме вълна от завръщащи се? Представете си 10 000 българи, които ще се запишат за личен лекар или ще кандидатстват за социални помощи. Или 20 000? Или може би 50 000?

Друг проблем са българчетата, родени във Великобритания. За голяма част от тях българският не е техният роден език и комуникацията на български е сведена до няколко часа дневно след училище. Една евентуално връщане в България ще постави тези деца в изключително трудна ситуация, в среда, която не е позната за тях, и език, който не владеят добре.

Според официалната статистика, българите, които работят в чужбина, са най-големите инвеститори в икономиката на България. Според БНБ само за първите седем месеца на 2017 година те са изпратили над 1 милиард лева в България. Голяма част от тези средства са за погасяване на ежедневни разходи и на заеми. Основните парични трансфери на българите са от САЩ, Испания, Великобритания, Италия и Гърция. Намаляването на тези средства, които играят огромна роля върху потреблението и имат стабилизиращ фактор върху доходите на населението, ще има сериозен ефект върху стотици хиляди българи, които практически се издържат от тези средства.

Има ли България план Б за тази кризисна ситуация? Какви мерки е предприела и подготвя ли се за евентуален сценарий за напускане на ЕС от страна на Великобритания без постигане на официална сделка и как ще бъдат защитени правата на гражданите на България във Великобритания в този случай? Има ли институция, агенция в България, която да работи по план за евентуално завръщане на хиляди българи?

От отговорите на тези въпроси и решенията, които ще бъдат взети, ще проличи дали България има визията и капацитета да реагира адекватно и своевременно в една кризисна ситуация. “Think globally, act locally”, казва една популярна фраза. Мисли глобално, действай локално. Готова ли е България за това? Времето ще покаже.