Децата и тийнейджърите често живеят в свят, който възрастните не разбират напълно. Трагичният случай, за който TrafficNews съобщи с ученичка от 7 клас в Пловдив, която сложи край на живота си, показва колко крехка е тази граница между външното спокойствие и вътрешния срив. Подобни трагедии не са изолирани. Много от нас помнят и скорошния случай с 18-годишния Билгин от баташкото село Нова махала, когато системен тормоз и пропуски в реакцията на институциите доведоха до неизмерима лична трагедия.
Зад тези случаи стоят лични или семейни драми, нерядко съчетани със социален натиск, училищен тормоз или липса на адекватна подкрепа, които остават незабелязани до момента, в който е твърде късно. Тези трагедии ни напомнят колко важно е да обръщаме внимание на децата, да разпознаваме сигналите за проблем и да реагираме навреме. Възрастните, които са близо до тях – родители, учители, съученици, често могат да забележат промени в поведението, но какво точно трябва да търсим и как да подходим, за да помогнем ефективно?
За отговорите на тези въпроси TrafficNews потърси психолога, психотерапевт и семеен консултант Лили Барутчиева. В интервюто тя обяснява кои са най-честите причини за емоционален срив сред децата и тийнейджърите, какви признаци не бива да се пренебрегват и как родителите и учителите могат да реагират навреме, за да предотвратят подобни трагедии.
Специалистът обяснява и кои са „червените флагове“, на които трябва да обърнем внимание. Сред тях са резки промени в настроението, отдръпване от приятели и семейство, спад в училищния успех или внезапна агресия. Дори когато сигналите са неявни, внимателното наблюдение и разговорът с детето могат да бъдат решаващи.
Ето какво още споделя по темата психологът Лили Барутчиева в специално интервю за TrafficNews:
- В последните години темата за самоубийствата сред тийнейджърите в България става все по-често обсъждана. Наблюдава ли се увеличение?
- Темата наистина става все по-видима. Данните показват, че в дългосрочен план в България има тенденция към намаляване на завършените самоубийства, но при опитите за самоубийство се наблюдава тревожно задържане или дори леко увеличение в последните години. Като съпоставка е особено тревожният факт, че в Европа самоубийството е втората водеща причина за смърт сред младежите 15–19 години. Това означава, че дори когато статистиката не показва драматичен ръст, проблемът остава сериозен и системен, а обществената чувствителност към него е напълно оправдана.
- Кои са основните психологически причини, които водят до суицидно поведение при тийнейджърите?
- Причините са комплексни и обикновено действат в комбинация. Най-често ги групираме в няколко основни категории.
Психични разстройства, като депресия, тревожни разстройства, биполярно разстройство, често те се активират и от употребата на психоактивни субстанции, хранителни разстройства. По данни на UNICEF около 11% от младежите в България имат диагностицирано психично разстройство.
Други активиращи фактори са социално-психологическите, като чувство за самота и изолация, липса на подкрепа в семейството, конфликтни отношения с родители, тормоз психически и физически (включително и кибертормоз).
Често причина са емоционалните кризи, като несподелена любов, раздяла, загуба на близък човек, чувство за провал и пр. За голямо съжаление тези фактори, които възрастните познаваме, но им устояваме, то при подрастващите тези преживявания се възприемат много по-интензивно.
Не на последно място в подредбата са и личностните особености, като ниската самооценка, висока чувствителност, свръх стремеж към перфекционизъм, импулсивността, също така.
- Има ли типичен „профил“ на млад човек, склонен към суицид?
- Не съществува един универсален профил, но можем да очертаем рискови типажи, като емоционално уязвимия тип характеризиращ се със силна чувствителност, който преживява дълбоко отхвърляне и критика. Перфекционистът, личност която си поставя нереалистично високи стандарти. Определя се с преживяване на провала като лична катастрофа.
Социално изолираният типаж - има малко или никакви приятели, със светоусещане на „невидим“.
Друг характерен тип е импулсивният - действа без дълго обмисляне и е по-склонен към внезапни решения. Важно е да се подчертае, че суицидът рядко е резултат от един фактор- той е процес.
- Каква роля играят социалните мрежи и съвременната среда?
- Огромна. Социалните мрежи влияят в няколко посоки. Те създават нереалистични стандарти за успех и външен вид, усилват чувството за недостатъчност, лесни жертви за кибертормоза. В същото време те могат да бъдат и ресурс за подкрепа, ако се използват правилно. Създавайки и предлагайки съдържание с полезен и подкрепящ, развиващ личността способ.
- Кои са най-честите предупредителни сигнали?
- Ранните сигнали често се подценяват, те са под проявата на изолация и отдръпване, резки промени в поведението, загуба на интерес към любими дейности. Ориентир са изрази, като „няма смисъл“, „по-добре да ме няма“, самонараняване, раздаване на лични вещи. А това, всъщност са сигнали, които никога не бива да се игнорират, иронизират или подценяват. Важно е да не подминаваме тези сигнали ,защото това не са „драматични фази“. Това са викове за помощ.
„Те не искат да умрат. Те искат болката да спре.“
Наблюдавате ли увеличаване на случаите на деца с тревожност и суицидни мисли в училищна възраст през последните години? Какви са вашите наблюдения от практиката?
-За съжаление, наблюденията ми от практиката, които съвпадат и с общата тенденция в страната, потвърждават един устойчив ръст на тези състояния сред подрастващите. Не става въпрос само за суха статистика, а за една качествена промяна в емоционалния свят на децата. В последните години наблюдаваме няколко ключови фактора:
„Пост-ковид“ ефектът: Социалната изолация по време на пандемията прекъсна естествения процес на социализация. Много тийнейджъри загубиха уменията си за справяне в група, което доведе до рязък скок на социалната тревожност.
Дигитален натиск: Социалните мрежи създават илюзия за перфектен живот, която подхранва чувството за неадекватност и ниска самооценка. Кибертормозът е друг фактор, който често остава „невидим“ за родителите, но е мощен катализатор за суицидни мисли.
Срив в механизмите за справяне: Забелязвам, че децата днес са по-крехки емоционално. Прагът им на толерантност към разочарование е по-нисък, а депресивните епизоди често се маскират под формата на агресия или пълно отчуждение (изолация).
В практиката ми виждам, че суицидните мисли често не са желание за край на живота, а вик за край на непосилната емоционална болка. Децата просто не виждат друг инструмент, с който да спрат страданието си. Затова е критично важно да говорим за превенция - не само в кабинета, но и в училище, и у дома. Трябва да научим децата, че е нормално да не са добре и че помощта е достъпна. Макар ,че случаите да се увеличават, се увеличава и броят на хората, които търсят помощ, което е малка победа над стигмата в България.
-Как присъствието на дете с изразена тревожност влияе върху останалите ученици в класа? Създава ли това напрежение?
-Това е изключително важен въпрос, защото психичното здраве в училище не е изолиран феномен - то е екосистема. Когато едно дете страда видимо или споделя суицидни мисли, това неизбежно променя динамиката в целия клас. Наричаме това състояние „емоционално заразяване“. Децата, за разлика от възрастните, нямат изградени защитни механизми и често не знаят как да реагират. Ефектът на „вторичната травматизация“. Останалите ученици често изпитват огромна отговорност и страх. Ако техен приятел сподели, че „не му се живее“, те се озовават в етична дилема: дали да запазят тайната (за да не предадат доверието) или да кажат на възрастен. Този товар е непосилен за един тийнейджър и води до сериозно напрежение и чувство за вина. В класа се настанява специфично напрежение - една „тишина“, в която съучениците се страхуват да не кажат нещо грешно, за да не влошат състоянието на детето. Това ограничава нормалното общуване и може да доведе до:
Свръхпротекция: Класът става твърде предпазлив.
Изолация: Понякога, от чист страх и неразбиране, децата започват да избягват страдащия ученик, което парадоксално задълбочава неговата депресия. Има още един рисков момент - Рискът от „имитативно поведение“ (Ефектът на Вертер) тъй като, при тийнейджърите съществува риск от романтизиране на страданието. Когато един ученик получи внимание чрез своите суицидни мисли, други деца, които също се чувстват невидими, могат подсъзнателно да копират това поведение като механизъм за търсене на помощ. Напрежение има и то е нормално. Важното е училището да не оставя учениците сами да „терапевтират“ своя съученик. Тук ролята на училищния психолог е ключова - той трябва да работи с целия клас. Напрежението е неизбежно, но то може да бъде трансформирано в урок по емпатия и солидарност, ако бъде модерирано правилно от специалисти. В противен случай рискът от групова тревожност в класа е реален.
-Срещате ли оплаквания от ученици за прекомерен натиск от страна на учители – например за оценки, изпити или обем на учебния материал?
-Да, оплакванията от прекомерен академичен натиск са ежедневие в практиката ми. Важно е да разберем, че за много ученици училището е спряло да бъде място за учене и е станало място за оценяване. Един от основните аспекти на този проблем: Оценката като мерило за личността“ В българската образователна култура все още битува схващането, че оценката в бележника е равна на стойността на детето като човек. Когато един тийнейджър повярва, че една слаба оценка го прави „провал“, това отключва тежка перфекционистка тревожност. Виждам деца, които получават паник атаки преди контролно, не защото не знаят, а защото се страхуват от разочарованието – своето и на родителите си.
Трябва да бъдем обективни - учителите също са под натиск от системата за резултати. Това създава порочен кръг: тревожни учители преподават на тревожни ученици. Когато фокусът е само върху „вземането на материала“, емоционалната връзка между учител и ученик се губи, а именно тя е защитният фактор срещу суицидните мисли.
Изпитите в 7. и 12. клас се възприемат като съдбоносни събития „на живот и смърт“. Този изкуствено създаден съспенс от страна на системата, учителите и родителите често е последната капка, която прелива чашата при деца с по-лабилна психика. Учебните програми често са претрупани с фактология, която трябва да бъде усвоена за кратко време. Учениците споделят, че се чувстват като в „центрофуга“. Липсата на свободно време за почивка, хобита и просто за „нищоправене“ води до бърнаут (прегаряне) още в училищна възраст. Когато капацитетът за справяне се изчерпи, се появяват апатията и депресивните мисли.
- Има ли връзка между трудностите с учебния материал и развитието на тревожност или депресивни състояния?
- Връзката е не само пряка, но и често се превръща в порочен кръг, от който детето трудно излиза без външна подкрепа. Трудностите с учебния материал често са тригерът (отключващият фактор) за сериозни психични състояния. Когато едно дете системно не успява да се справи с материала, това не е просто проблем с оценките - това е удар по неговата идентичност. Когато ученикът полага усилия, но въпреки това не разбира материала или получава слаби оценки, той развива състояние, наречено научена безпомощност. Детето спира да вярва, че резултатът зависи от него. Това е класическият път към депресията - усещането за пълна безнадеждност и липса на контрол върху собствения живот.
В училищна възраст „успехът“ е основната валута за социален статус. Детето, което изостава, често изпитва дълбок срам. То започва да се чувства „глупаво“ или „дефектно“ в сравнение с връстниците си. Този срам е хранителна среда за социална тревожност и желание за изолация - детето предпочита да се затвори в себе си или да не ходи на училище, за да избегне чувството на унижение. Понякога се случва и обратното - депресията започва първа (поради семейни проблеми или биологични фактори), а спадът в успеха е първият симптом. Детето губи концентрация, няма енергия да учи и започва да трупа двойки. Ако родителите и учителите реагират с наказания за оценките, вместо да потърсят причината, те неволно задълбочават депресията и могат да доведат детето до суицидни мисли. Често зад диагнозата „тревожно разстройство“ стои недиагностицирано обучително затруднение (като дислексия или дефицит на вниманието). Когато детето не знае защо му е трудно, то решава, че е „лошо“ или „безполезно“.
- Какво може да се направи за превенция?
- Превенцията трябва да бъде на няколко нива. В семейството чрез открита комуникация, емоционална подкрепа, активно слушане- без осъждане! В училище, чрез програми за психично здраве, обучение на учители за разпознаване на риск, училищни психолози. В обществото, с достъпни психологически услуги, кампании за намаляване на стигмата , както и кризисни линии за помощ. На индивидуално ниво- с развитие на емоционална интелигентност, умения за справяне със стрес, изграждане на подкрепяща среда.
- Защо младите хора често не търсят помощ?
- Основните причини са от състояния на срам и страх от осъждане (63%), липса на информация къде да потърсят помощ, следващи убеждението, че „трябва сам да се справя“. Това е ключов проблем - много от тези деца не достигат до специалист навреме.
- Какво е най-важното послание, което бихте отправили към родители, учители и ученици?
- Най-важното към което апелирам- не омаловажавайте болката на детето и не давайте бързи решения, слушайте активно и внимателно, разгръщайте повече разговора с тълкуване и разсъждения. Не се колебайте да потърсете професионална помощ навреме. Понякога едно изречение като: „Разкажи ми как се чувстваш, аз съм тук“, може да бъде решаващо.
- А какво бихте казали на млад човек, който се чувства без изход?
- Това, което чувстваш, е реално - но не е окончателно! Кризата е състояние, не съдба. И най-важното: Не си сам. Помощ има. И тя работи.
Суицидното поведение при тийнейджърите не е изолиран акт, а резултат от натрупани психологически, социални и емоционални фактори. Въпреки, че статистиката в България не показва рязък скок в завършените случаи, тревожните сигнали при младите хора остават сериозен обществен проблем.
Решението изисква системен подход, ранна намеса и активна подкрепа - от семейството, училището и обществото като цяло.
- Кои са митовете, които могат да струват живот?
- Около темата за суицида съществуват опасни заблуди като щампите - „Който говори за самоубийство, няма да го направи“. Всъщност много хора дават словесни сигнали предварително. „Това е търсене на внимание“. Това е търсене на помощ, макар и по болезнен начин. „Силните хора не стигат дотам“ - често именно най-чувствителните и отговорни деца страдат най-дълбоко. Разбиването на тези митове е ключово за превенцията при суицидните прояви.
Има изследвания , че след пандемията, се наблюдава по-крехко психично здраве. След периода на изолация и несигурност се наблюдава, че много млади хора, имат по-ниска устойчивост на стрес, изпитват по-силна тревожност, по-трудно изграждат социални връзки. Това създава „невидима уязвимост“, която често остава незабелязана, докато не се прояви в криза.
- Къде да се търси помощ?
- При риск или съмнение можете да потърсите лицензиран клиничен психолог или психиатър, училищен психолог, кризисни линии за помощ, спешна медицинска помощ при непосредствен риск, дори и на тел.112.
Търсенето на помощ не е слабост, а действие за спасение. Най-важното, което трябва да знаем , суицидът при тийнейджърите не е „избор“ в обичайния смисъл. Той е резултат от усещане за безизходица. И точно тук е ролята на възрастните - да бъдат мост, когато детето не вижда път.
Понякога животът на едно дете се променя не от големи действия, а от малки жестове , от разговор, който не е бил отложен, от въпрос, който е бил зададен навреме, от присъствие, което е било истинско. Защото зад всяко мълчание може да стои вик. И някой трябва да го чуе.
Снимка: Лили Барутчиева
Темите на Traffic News
