Паметникът на Съединението определено е най-дълго строящия се паметник в България. Монументът, който в момента е един от символите на града трябва да чака цели 100 години преди да стане факт. 

Реалните действия за паметника започват през 20-те години на ХХ век, но различни спорове заради София, Четвъртък пазара, липсата на пари, проблеми със скулптура, политическата обстановка в страната не позволяват издигането на паметник. 

На мястото на сегашния паметник се появява монумент, който обаче е макет в естествени размери, но той той е разрушен през 60-те години. Празненствата не са толкова значими и остават на фаза регионални. Денят се отбелязва основно в Съединение, а в Пловдив събитията са по-малко. 

С идването на комунизма има две основни пречки денят да бъде отбелязан. Тогавашната власт не забранява празника, но няма много добро отношение към такива празници, а другата е отрицателното отношение на Русия, тогава вече СССР. Руската федерация не признава Съединението през 1885г. 

Въпреки опитите на големия пловдивски общественик Недко Каблешков паметник да има и да бъде подобаващо отбелязано Съединението това така и не се случва докато той е жив. 

Все пак има светъл лъч и той е свързан с мащабните чествания на юбилеи за дати и години свързани с българската история. Този проект е стартиран от дъщерята на Тодор Живков - Людмила Живкова със 100-годишнината от Априлското въстание - 1976, най-грандиозният обаче проект е 1300 години България - 1981г., когато са изградени изключително много паметници, сгради, паркове - включително и Националния дворец на културата в София.

След смъртта на Людмила Живкова проектът е продължен и със 100-годишнината на Съединението. През 1983г. най-накрая се стига до момента, в който е решено да има паметник. 

На 28 март 1983г. Общинският народен съвет в Пловдив възстановява работата по паметника. Изготвя се планово задание и ситуационен план. Още в него до голяма степен мястото е уточнено, въпреки че има някои различия в отделните варианти. Становището на главния архитект на общината Румен Григоров е да се организира конкурс.

Решено е да има паметник през 1983г., като за скулптор е избран Величко Минеков, а архитект е Лозан Лозанов. Двама изключително изтъкнати в своите областни хора, които са сред най-добрите в България тогава.

Пак обаче започват същите проблеми. Минеков е критикуван, че мястото на паметника не трябва да бъде площад “Съединение” и че монументът е много грозен. Въпреки това този път паметникът се случва и е открит.

През 1983 г. Председателят на Изпълнителния комитет на ОНС –Пловдив Стоян Кошулев публикува писмо до Хр. Мишев, в което споменава, че няма възражение относно предложената кандидатура на Величко Минеков за проектирането на паметника, а средствата за целта са осигурени. Не е решено обаче къде ще бъде паметникът.

Средставата са осигурени, като има специален фонд и доста от големите заводи дават средства за паметника. 

Направено е специално лого по случай 100-годишнината от Съединението изобразяващ лъв в средата, а около него е изписано Съединението прави силата 1885 – 1985. Лъвът е подобен на този, който е изобразен на знамето на Голямоконарската чета, изработен е от художника Здравко Захариев. На нова година е публикуван и специален календар по случай 100-годишнината от Съединението.

През септември 1984 г. Величко Минеков започва работа по паметника. В пресата започва още от 11 декември 1984 г. да излиза рубрика посветена на 100-годишнината от Съединението.

От 21 февруари 1985 г. във вестник „Отечествен глас” четем, че тогава започва и набирането на средства за паметника. Създадена е специална сметка от страна на фонд „13 века България“. Приемат се средства от частнилица, стопански предприятия, обществени организации.

Седем дни по-късно в София заседава Държавната комисия по скулптура. Неин председател е Димитър Бойков. Комисията оценява изключително високо паметникът на Величко Минеков. Според Бойков проектът на паметника е голямо постижение не само за Минеков, но и за българската пластическа култура.

Паметникът е направен за няма и 3 месеца, след като първите детайли на паметника, които са отлети в Генерал Тошево си извозени и пристигат в Пловдив на 20 юли 1985 г.

На 25 юли бригада от специализираното предприятие „Металниконструкции“ в София започва монтажа на паметника.

На 22 август във в. “Отечествен глас” са публикувани и снимки отстроежа на паметник, който вече е към своето завършване.

На 28 август завършва монтажа на централната фигура.

На 6 септември паметникът е готов.

Ден преди откриването е решено пешеходният мост да бъдепреименуван на мост „Съединение”, така се получава паметникът на Съединението на площад „Съединение” и до пешеходен мост „Съединение”. Любопитно е, че и до днес това е името на пешеходния мост в Пловдив, но това някак остава забравено и никой не го употребява.

Големият ден идва на 19 септември 1985 г. от 18:00ч. на площад„Съединение”, когато най-накрая е въздигнат паметникът. Слово произнасят главният секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков и Николай Тодоров – заместник-председател на Българската академия на науките.

Освен паметникът на “Съединението”, са открити обновеният площад„Съединение”, обновеният Исторически музей, в който вече има постоянна експозиция на Съединението и новият булевард „Шести септември”.

Преди започването на церемонията е имало сериозно притеснение дали Тодор Живков ще хареса паметника. Когато идва и го вижда той харесвамного и казва на скулптора Минеков – Величко ти надмина себе си. Самото откриване се предава на живо по Българската национална телевизия, но започва с гаф, след като Живков не успява от първия път да махне пелерината на паметника, но от втория успява. Това сякаш дори е знак за всичките тези премеждия и цели 100 години чакане да има паметник на Съединението в Пловдив, който най-накрая става факт.

Според данните в пресата присъстват над 1000 души, а празненствата завършват с фолклорен концерт на Античния театър.

Показателен е и фактът, че въпреки откриването на паметника в следващата година 1986г. в местния пловдивски печат няма и дума за честване на Съединението и пак празникът е забравен за тогавашната власт.

След падането на комунизма идва и реабилитацията на празника. 6 септември става празник на град Пловдив през 1993г., а през 1998г. получава пълната си легитимация и вече е обявен и за официален български празник.