Днес се навършват 80 години от 1 февруали 1945 г когато е  обезглавен държавният, политическият и военен елит на България. На този ден е извършен най-масовия разстрел на политици в съвременната история на България. Това става по нареждане на т. нар. Народен съд , който е извънреден съдебен орган, създаден след окупацията на Царство България от Червената армия на СССР и преврата на 9 септември 1944 г. от властта на Отечествения фронт в нарушение на действащата по това време Търновска конституция. 

На 1 февруари  са обявени смъртните присъди на 67 депутати от 25-ото Народно събрание, 22-ма министри начело с министър-председателите от 1941 до 9 септември 1944 г., 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и на регентите на малолетния цар, издатели на вестници. Смъртните присъди на народните представители, министрите и регентите са изпълнени в нощта на 1 срещу 2 февруари - разстреляни са един по един пред яма от бомбардировките край Централните гробища. През 1996 г. Върховният съд отменя присъдите на първи състав и реабилитира осъдените. От 2011 г. 1 февруари се отбелязва като ден в памет на жертвите на комунистическия режим.

Тоталитарният режим, който е наложен от новата власт, насажда чувство на всеобщ страх и разделение в обществото. След пълното заличаване на елита на държавата, започва системна пропаганда през образованието и културата. Работи се активно по линия на насаждане на омраза към българските турци, която предшества една от най- срамните страници в българската история - Възродителният процес. Репресивната машина на коминистическия режим сменя имената на 1 300 000 души, а близо 400 хиляди напускат страната и се преселват принудително в Турция през 1989 година по време на "Голямата екскурзия". Няколко месеца по-късно комунизмът си отива, но дълбоките разделителни линии в българското общество остават. Пропагандните опорни точки в учебниците по история също. 

С какви трудности се сблъсква един млад човек, заради наложената стигматизация на етноса и как омразата може да се превърне в любов? Вижте изповедта на студента по политология от Пловдивския университет Рамис Мюмюн, който разказва за подигравките, срама, отричането и приемането на своите корени и българската история, такава каквато трябва да бъде. 

 

Преди да се родя и след това

Още преди моето раждане, майка ми и баща ми са решили да се изнесат от кърджалийското село Даскалово, в което са живели дотогава и да се преместят в пределите на бившата столица на Източна Румелия Пловдив. Както всички останали хора, които „бягат“ от провинцията и се преселват в някои от по-големите градове, и моите родители тръгват с идеята да осигурят по-добър живот за тях и бъдещите им деца. В изключително неравностойно положение, но смели и предприемчиви, те решават да впрегнат всички усилия на волята, за да сбъднат мечтата си за разрастване на своето семейство.         

И така след няколко години на труд и лишения в големия град, те решават, че вече е дошло време да помислят и за деца. На 26.03.2001г. плановете вече се факт и аз се появявам на бял свят. Оттук насетне започва моето пътешествие наречено живот. Поемам дълбоко въздух и се гмуркам в дълбокото. Без ни най-малко подозрение относно предстоящите трудности, с които ще се сблъскам, още в най-ранните ми ученически години.    

По нищо не се различавах от съучениците си – изглеждах като тях, говорех като тях, дрехите ми бяха като техните.  Вълнуваха ме типичните детски неща – игри, спорт, мрънкане и в по-малка степен учене. Различни бяха единствено етноса и  вероизповеданието ми. Бях турчин, в чието семейство се изповядваше сунитското течение на исляма. То се характеризира с това, че последователите му приемат себе си за представители на ортодоксалния и традициозен ислям. Сунитите славят всички пророци, споменати в Корана, особено пророкът Мохамед. Те признават властта на Бога в духовния, но и в материалния свят. Това е и по-разпостранената версия на исляма в света, и далеч по-миролюбивата.               

Заради това мое „различие“ обаче, от най-ранна детска възраст, бях подложен на ежедневни дискриминационни ругатни и обиди. Всеки ден, моите етнос и религия се превръщаха в мишена на гърба ми. Деца, родители, впоследствие дори и някои от треньорите ми по баскетбол се държаха пренебрежително, научавайки за етническия ми произход. Дори родителите на някои от приятелите ми щяха да започнат да забраняват на децата си да се срещат с мен, само защото за тях, аз бях „различен“. Често казваха, че „няма как един мюсюлманин, особено от турски произход, да бъде с дъщеря им”. А „аргументите“ им бяха винаги от историческо естество. Дискриминацията беше навсякъде или поне така ми се струваше всеки изминал ден.                                                                                                

Веднъж влязал в ролята на жертва, аз започнах все повече да се самосъжалявам.  Срамувах се от себе си. Срамувах се дори от семейството и родните си. Мразех това етническо и религиозно „петно“, което не бях избрал аз. Бяха ми го“насадили“ насила.  Не бях „виновен“. Не обичах да говоря за себе си, не харесвах името си, а часовете по история не понасях, защото се опасявах от темата за „турското робство”. А нещото, от което най-много се срамувах беше майчиният ми език- турският -  който упорито избягвах да говоря пред хората. Лъжех, че не го разбирам и говоря, а всъщност вкъщи често комуникирах на него. За съжаление обаче, това упорито избягване на всичко турско около мен, изигра своята роля. С годините наистина позабравих езика (турския), стана ми все по-трудно да комунирам с роднините ми. Изгради се една езикова бариера между нас, която впоследствие затрудни нашата комуникация и до голяма степен охлади отношенията ни.     

Как се превърнах в неверник

 С всяка изминала година започвах да се комплексирам повече и повече. Трябваше да се вземат мерки. Реших, че „най-логично“ би било не да се изправя срещу проблемите си, а да ги прикрия, като изградя „щит“ от фалшиво самочувствие и агресия. Външно се преструвах, че съм преодолял  кризата на идентичността си, но вътрешно продължавах да мразя исляма, етническата си принадлежност и човешката история.  

По-голяма част от ученическите ми години минаха в сълзи, яд, тъга и омраза. Религията загуби всякаква стойност за мен. Минаха толкова години, но въпреки това, аз продължавам да нямам вяра в нейните добри намерения. Освен това, за да се самоубеждавам в нейната зла мисъл, намирах й съответните научни четива - книги и статии - които да показват и доказват несъществуването на Бога и религията. Тогава разсъждавах повлиян от своята лична драма, а сега, когато вече до голяма степен съм преодолял болката от миналото, атеизмът вече бе заел празнината от вярата и религията. Навярно това е един подсъзнателен резултат от изживянато, но може би, той не е и необратим.

Историята на България, в която намерих себе си

След като завърших гимназиалното си образование нещата рязко се промениха. Започна нов етап в моя живот. Записах се да следвам и то по случайност специалност, която включва в голямата си степен историческата наука (Казвам по случайност, защото след гимназията, като повечето ученици, бях объркан, не знаех какво да правя с живота си, дали да продължа да уча, а ако продължа образованието си акаква специалност да избера, в какво съм добър и още редица въпроси вълнуващи разпиляната ми тийнейджърска глава). Но както най-често се случва в живота, човек се изправя именно срещу страховете, от които най-много бяга. И така започнах да уча Политология в Пловдивския университет. Първите няколко години(по-конкретно 2 от 4-те) минаха онлайн, тоест лекциите бяха дистанционно. Не усетих нищо от университетския дух. Впоследствие обаче положението се измени.

Пандемията забави ход и нещата постепенно започнаха да се нормализират. Лекциите вече се провеждаха в университетските зали. Контактът между хората се завърна. Студентите изградихме връзка с преподавателите си. Техните думи вече не бяха просто равномерен глас подаващ се от слушалката на комютъра. Приствах на почти всички занятия. Породи се едно странно чувство за мен – любов към знанието. Започнах все повече да внимавам по време на часовете и все по-задълбочено да се готвя, особено в историческите теми. Появи се някаква непозната, към онзи момент, жажда за историческата истина. Започнах чета книги извън препоръчителната литература, предимно на историческа тематика и по-конкретно на тема Българска история. Исках да науча всичко, което беше терзало моята невръстна душа години наред. Колкото повече четях, толкова повече научавах и съответно толкова повече ми се четеше. С времето четенето на Българска история се превърна в любимото ми занимание. Опознах Родината, а с това и я обикнах. Изясних си редица, смея да твърда, грешно преподадени исторически „факти“, които целят умишеното разделение на българското население. Разбрах ролята на Османската империя и исляма по нашите земи.

Осъзнах, че няма от какво да се срамувам вече. Видях и безпределната толерантност на българския народ след Освобождението спрямо турците. Прочетох хиляди страници през изминалите 2-3 години и след всяка от тях започвах все повече да обичам своята родина – България. Човек не избира къде да бъде роден, но определено, ако аз можех да избирам, със сигурност, щях да избера отново България. Такава каквато си е. С всичките е негативи и минуси. Защото въпреки всичко, аз искрено обичам отечеството ни.  И точно затова, ще положа всички усилия, за да развенчая, колкото е по силите ми, митовете в нашата история, за да спомогна за възпитаването в достойнство и патриотизъм следващите поколения. Защото България заслужава любов – нашата любов.

Простете ми!

По време на моя кратък житейски път срещнах различни хора - някои ме обиждаха и дискриминираха, а други напротив ме обикнаха и подкрепяха въпреки „различията“. На вторите дължа всичко, на първите нищо. Успях да преодолея по-голяма част от своите комплекси и определено вече не се срамувам нито от произхода си, нито от религията, която се изповядва в семейството ми. Само едно нещо не мога да преодолея толкова лесно, а именно с чувството за съмнение, което се загнезди в мен, относно етнорелигиозната толерантност на постоталитарното българско общество. Въпреки това, разбирам причините за тази промяна и точно затова намирам сили да прощавам на всички наранили моето детско и юнешеско Аз и в същото време да поискам прошка от тези, които аз съм обидил в опит да се „защитя“. Но искрено вярвам в едно. Вярвам, че ще настъпят по-добри времена за нас българите. Вярвам в светлото бъдеще на България. Вярвам и в българщината, и най-искрено и чисто я поддържам в душата си. 

 

Забележка: След Освобождението на България през 1878г. българското общество е едно от най-толерантните в цяла Европа. Пример за това е Учредителното събрание във Велико Търново от 1879г., в което присъстват представители на всички етнорелигиозни общности във България, включително и на турската. Резултатът от това събрание е така наречената Търновска конституция, която е прекрасно доказателство за прословутата българска толерантност, тъй като в нейните текстове няма нито една дискриминирана нация или религия. Абсолютно същите настроения витаят и в турската общност на новоосвободеното княжество, нещо което може да бъде проследено в книгата на германския журналист Артур фон Хун „Борбата на българите за Съединението си“. Извеждайки тези примери, искам да кажа, че нямам никакви съмнения относно традиционната толерантност на българите. Моите  съмнения се основават на база изживян опит и наблюдения в посткомунистическа България. Добронамереността и любовта на автора към България и българите е безмерна.