Четири години след началото на войната в Украйна думата „бежанец“ отдавна не звучи като временен статус. За хиляди жени и деца тя се е превърнала в ежедневие – между спомена за дома, който е останал под обстрел, и опита да изградиш нов живот на място, което те е приело, но не може да замени изгубеното.

Светлана, Мартина и Лидия живеят в Пловдив. Трите идват от различни украински градове, с различни съдби, но войната ги е събрала на едно място. В навечерието на четвъртата годишнина от началото ѝ те говорят не толкова за политика и фронтове, колкото за страх, вина, умора и надежда – и за това какво означава „дом“, когато родината ти все още е под обстрел. Намерат убежище и подкрепа във Втори дом и Общностен център "Компас". 

„Решението не беше избор – просто вече бяхме тук“

За Мартина войната започва в София. Тя пристига в България с децата на гости на съпруга си, който тогава работи в София и часове по-късно с ужас гледа по телевизията репортажите с първите взривове в Киев.

„Офисът на фирмата ни е в София. Дойдохме със семейството, взехме и децата. А после ни се обадиха майките ни и казаха: започна войната. Не сме избирали България – просто вече бяхме тук“, разказва тя.

При Светлана решението идва по друг начин – с експлозия съвсем близо до дома ѝ.

„Ракета падна почти до нас. Имаме четири деца. Те започнаха да плачат, да крещят. Това беше моментът, в който разбрахме, че повече не можем да останем“, казва тя. България не е първият избор, но тук има приятелка – а във война това често е достатъчно.В страната е от шест месеца.

Лидия напуска Николаев по настояване на работодателите на незрящия ѝ син. Първоначално отказват. После в съседния двор пада снаряд.

„Докато не летяха снаряди, все си мислех, че ще се размине. А когато вече разрушиха къща до нас, страхът дойде истински“, спомня си тя.

„Свобода… и постоянен страх“

Първото усещане след пристигането в България е странна смесица от облекчение и шок.

„Като друга планета е. Няма полицейски час, можеш да излезеш нощем. А аз и до днес, когато пътувам вечер, се оглеждам – сякаш не е позволено“, казва Мартина.

Но спокойствието е крехко. Фойерверките за Нова година връщат войната за секунди.

„Децата започнаха да крещят: ‘Мамо, руснаците вече са тук’. Бях в шок – мислех, че са забравили. Оказа се, че нищо не се забравя“, разказва тя.

Лидия признава, че страхът вече не е същият като в Украйна, но сирените – дори тези от телефона – все още карат тялото да реагира.

„Искам си у дома. Тук може да се живее, но душата ми не е тук“, казва тихо.

Трудното начало: квартира, език, самота

И за трите началото е свързано с едни и същи трудности – намирането на жилище и работа.

„Трябваше ни голям апартамент, три стаи. Много хора не искат да отдават на чужденци“, разказва Светлана. „Но после дойде помощта – за училища, детски градини, лекари. Грижеха се за нас като за деца.“

Лидия, която не говори български и е с незрящ син, първо попада в дом на Червения кръст.

„Беше много трудно. Нямаше с кого да общуваме. После ни преместиха във Втори дом – там всички бяха украинци и подкрепата дойде“, казва тя.

Мартина успява бързо да започне работа, но и нейното семейство се сблъсква със същото недоверие на пазара на наеми – особено заради броя на хората.

За всяка от тях Втори дом наистина се превръща в място, където те срещат подкрепа, приятели и получават съвети как по-бързо да се социализират. 

"Помогнаха ми да запиша децата на училище и градина, да намеря лекари, стоматолози и всичко, което ми беше необходимо", разказва Светлана, която в момента се грижи за 10-месечния си син. 

България – между гостоприемството и усещането за „временност“

И трите жени говорят с благодарност за отношението на българите.

„Учители, лекари, съседи – всички помагат. Дори когато не знам езика, се опитват да минат на руски, за да ми обяснят“, казва Светлана.

Лидия е категорична: „Само добро отношение съм виждала.“

Мартина признава, че е имало и по-трудни моменти, но подчертава, че в Пловдив хората са по-отворени.

Въпреки това и трите се чувстват по-скоро като гости.

„Трябва да уважаваш традициите на страната, която те е приела. Но това не е нашият дом“, казва Светлана. „Искам да се върна в Харков. Затова не мога да се чувствам тук като у дома“, допълва Мартина.

Как войната променя ценностите

Войната отнема не само домовете, но и илюзиите на бежанците.

„Преди мислехме за ремонти, мебели, техника. Сега дори телевизор не си купуваме – само проектор, който лесно можем да вземем и да тръгнем“, казва Светлана.

За Лидия най-болезненото е пропуснатото време.

„Не съм виждала внука си от четири години. Когато замина, беше дете, сега е момче на 15 години. Това време никога няма да се върне“, казва тя.

„Всичко материално губи значение. Остава само времето с близките.“, казва Мартина. Тя пътува често до Украйна, където е останало част от семейството й. В свободното си време плете маскировъчни мрежи, които изпраща на фронта при войниците. 

Страх, вина и умора

Най-големият страх и за трите е един – че войната няма да свърши истински.

„Страх ме е от фалшив мир. Че сега ще бъде подписан някакъв договор, който няма да има стойност и децата ни след време пак ще трябва да воюват“, казва Светлана.

Жените говорят и за умората, за корупцията, за разочарованието, за липсата на ток, вода и отопление в украинските градове. За това как първоначалното единение е отстъпило място на изтощение.

И за чувството за вина.

„Усещаш се виновен, че си жив, че имаш вода, че децата ти са в безопасност. Знаеш, че си тръгнал заради тях, но вината остава“, признава една от жените. Всяка е загубила близки хора, приятели , колеги. Категорични са , че мирът не може да бъде на всяка цена. Украйна е дала много жертви и продължава да дава.

Почти всеки ден разговарят със свои близки или приятели. Условията в Украйна са изключително тежки - в големите градове няма електричество, няма вода, няма отопление. В същото време температурите навън са от -16 до -20 градуса. "Истински кошмар е", казва Светлана. 

„Домът е там, където са децата“

На въпроса какво означава „дом“ днес, отговорите са различни, но и еднакви.

„Където са децата ми, там е домът“, казва Светлана.

„Домът е там, където е душата ми“, добавя Мартина.

Лидия не се колебае: „Чакам всеки ден да кажат, че са спрели да стрелят. Тогава веднага си тръгвам.“

Четири години след началото на войната тези жени живеят между два свята – един, който ги е приел, и друг, който продължава да гори. И докато чакат края на стрелбата, продължават да живеят – заради децата, заради паметта и заради надеждата, че думата „дом“ отново ще има едно-единствено значение.

 

Подадена ръка

Фондът „Ukraine Support & Renovation“ е създаден през март 2022 година – в първите седмици след началото на войната в Украйна – с ясната цел да подкрепи хората, принудени да напуснат домовете си, и да им помогне да намерят опора и ново начало в България.

Оттогава досега организацията изгражда цялостна система за подкрепа – от първоначалното настаняване и хуманитарна помощ до образование, психологическа грижа и професионална реализация.

Чрез Центъра за временно настаняване „Втори дом“ са приети и подкрепени близо 2 600 души, а общият брой подпомогнати от фонда достига около 6 400. Паралелно с това Хуманитарният център е оказал съдействие на приблизително 9 500 семейства или над 26 000 души, предоставяйки базова помощ в труден момент.

Особен акцент е поставен върху децата. Над 180 деца са преминали през буферните детски центрове, където са получавали адаптационна и образователна подкрепа. Повече от 1 300 деца са участвали в творчески работилници и културни инициативи, а стотици са били включени в езикови курсове и предучилищна подготовка – важна стъпка към интеграцията им в българската образователна система.

Чрез Общностния център „Компас“ са реализирани над 2 100 събития и интеграционни дейности, като услугите са достигнали до повече от 2 500 уникални бенефициенти. Паралелно с това са проведени над 14 000 консултации в рамките на психосоциалната подкрепа, насочена към преодоляване на травми, стрес и адаптационни трудности.

Медицинският кабинет към инициативата е осъществил близо 8 700 консултации – от първична медицинска помощ и диагностика до логопедична и психологическа подкрепа.

В дългосрочен план фондът работи активно и за социална и професионална интеграция. Проведени са над 210 езикови курса за възрастни, а повече от 210 души са получили сертификати след успешно завършване. Чрез бизнес-академията BASE около 120 участници са преминали обучение, като над 100 бизнес проекта са реализирани – стъпка към икономическа самостоятелност на хората с временна закрила.

Така за четири години фондът изгражда модел, който обединява спешна помощ и устойчиви решения – от подслон и храна до образование, здравеопазване и предприемачество – с амбицията украинските граждани да намерят не просто убежище, а възможност за ново начало.

 "Работим в изключително тясна връзка с Община Пловдив, Областният съвет на Български червен кръст в Пловдив, почетното консулство на Украйна в Пловдив, ръководено от г-н Димитър Георгиев, както и с десетки дарители, на които благодарим за неоценимата помощ", коментира Наталия Еллис, която е в основата на доброволческите инициативи и съосновател на фондацията.