Асен Шопов кара 85-тата си година, но не търси извинение във възрастта си и всяка сутрин изказва пеша Бунарджика.Без значение дали навън вали дъжд или сняг, или живакът на термометъра е минал 40 градуса, всяка сутрин пловдивчанинът тръгва пеш от дома си , който е зад стадион „Ботев“, върви по „Богомил“ до колелото, след това пресича бул. „Цар Борис Трети“ и през Цар- Симеоновата градина излиза на бул. „Руски“. Високата му жилава фигура е позната на всички, които сутрин спортуват или се разхождат с домашните си любимци. С бърза стъпка, стиснал бастун под мишницата, Асен Шопа изказва тепето по най- дългата алея за повече от 15 минути.

Понякога изкачването отнема повече време, защото той се спира  да обсъди някоя от ежедневните теми с някой познат и или просто да отговори на поздрава "Как си, Шопе?" Пенсионерът е отлично информиран за всички актуални новини и не се притеснява да изложи мнението си и да го защити с факти. Спираме го при поредната разходка и разговаряме с него по няколко актуални теми- войната по пътищата, състоянието на Бунарджика, трябва ли Альоша да бъде символ на града и разбира се, трябва ли му фуникуляр , за да качи тепето. 

 

ЗА ПРЕДЦИТЕ И ВЪЗПИТАНИЕТО

 

Фамилията Шопови идва от Чипровци. След потушаването на  Чипровското възстание, което е водено от нашите свещеници  Петър Парчевич и Петър Богдан, няколко фамилии революционери бягат в Банат, Румъния. И след като нещата утихват, се връщат България. Но не остават Чипровци, защото ги е страх. Идват в Плодив и създават католическата общност. Аз съм четвърто поколение на тези революционни родове, а баща ми е от фамилията на Петър Парчевич. Семейството ми живееше в т.нар. Католическа махала зад Пловдивския университет, но комунистите много не ни харесваха и се постараха да заличат махалата. Баща ми Георги е бил търговец- салджия. Преди век Марица е била плавателна и хората тук са секли дървета и от трупите са правели огромни салове. Товари ли са ги със жито и вино от Цалапица и са стигали до Бяло море. От там с парите са купували катъри, товарили са ги със зехтин и маслини и са се връщали в България.  

Баща ми минаваше за културтрегер, говореше 4 езика, но псуваше като хамалин. Още като дете си казах, че не искам да съм като него. Нека да ме запомнят като кротък човек. Нека да ме помисли за будала. Но да не съм лош. Страшно е да си лош. Страшно е да няма на какво да се усмихнеш.

 

ЗА ПРОФЕСИЯТА И ХУЛИГАНИТЕ НА ПЪТЯ

 

Най- важното е да си обичаш професията. Каквото и да правиш – да го правиш от сърце. Другото е мъчение. Аз цял живот съм бил шофьор. Минал съм милион километри из България. Возех много деца по екскурзии на различни места. Обяснявах им кое какво е. Виднъж на улицата едно дете ме сочи с пръста и обяснява на баща си: „ Ей, татко, знаеш ли, този чичко ни е водил на екскурзия.“  Малкият помни. Това ми стига.

Ако мога да се родя втори път – пак ще избера същата професия. Мисля, че зад волана, човек е в най- естественото си състояние. Там е най- истински. Тогава няма време да се прави на друг. Виждате грандоманите, виждате тези, дето натискат педала на газта, сякаш светът свършва. Политиците се чудят как да спрат войната на пътя?! Ами как ще спеш грандомана? Как ще спреш безотговорен човек, който се качва  в колата с двете деца и е дрогиран? Как? От възпитанието трябва да се почне. Шофьорите като се срещнат, трябва да се поздравяват, а да си викат „Ти знаеш ли кой съм аз?“. Ако разчитаме само на наказания – всичко е загубено. Ето пресичам всяка сутрин бул. „Руски“ . Един ще ми даде път, други трима обаче едва не ме прегазват. Никой не спира. Като гледам не повече от 30% шофират нормално. Крайно време е като те хванат пиян или дрогиран, да те вкарват за 5 години в затвора. Защото ти си потенциален убиец.

 

ЗА БУНАРДЖИКА И ФУНИКУЛЯРА

 

До преди 15 години обикалях из Родопите, но започна да ми става трудно. И тогава започнах да идвам на Бунарджика. Всеки ден! Времето не ми е оправдание. Обичам и дъжда , и снега. През зимата , като навали сняг, сърцето ми се отваря. Понякога минавам и през уредите на фитнес площадката. Ако нещо ме примързи си казвам- „Ей, дядка! Това е лош навик. Тръгвай нагоре!“. Понякога като дойда, виждам някакви хора доста по-млади от мен седнали на някоя пейка и говорят. Връщам се след час и нещо , те продължават да си стоят там. Това не го разбирам. Ако ги питаш за какво са говорили – и те не знаят. Тук срещнах Елена. Много интересна жена, с чувство за хумор. Всеки ден си говорим, намерихме общ език.  Много харесвам хората, които умеят да се шегуват.

Бунарджика е едно  от най- хубавите места на Пловдив. Като се качиш горе на Альоша виждаш цялата Тракийска низина – от Родопите до Стара планина. Но хълмът е в много лошо състояние- навсякъде паднали дървета, счупени клони. Занемарен, изоставен – като цялата ни държава. Трябва повече грижа. Това за фуникуляра е интересно – има го в много държави. Ако има излишни пари – да го направят. Но първо да оправят дърветата и стълбите, да сложат повече пейки, за да може възрастните хора да се качват макар и с почивки до горе, защото движението е живот.

 

ЗА ПАМЕТНИЦИТЕ И ХОРАТА

 

Помня как правиха паметника на Альоша. На мен ми харесва , но хората са разделени. Хубаво е паметникът да обединява. Чувам , че някои искат на мястото на Альоша да е Левски. Но не мисля, че това е правилно. Той е голям човек, но е бил много скромен. Без значение дали паметникът му е там между дърветата или някъде другаде , неговото дело е велико и ще пребъде. Пловдив има много големи имена. Не знам дори дали трябва да бъде паметник на определен човек. Може би трябва да се съберат предложения. Повече глави мислят по-добре от една.

Но проблемът не е в паметниците, а в хората. Политиците трябва да работят за хората. Сега не се търсят хора за работа, а работа на нашите хора. И при комунизма беше така. Идва един номенклатурен кадър , съсипва едно предприятие и го махат. После го пращат в друго – и там съсипва. Сега не е по-различно. . Може би звучи утопично за някои, но това е истината.

И вксе пак съм оптимист - мисля, че нещата ще се оправят. И не знам защо, ама абсолютно съм убеден, че нещата ще тръгнат. Защото, по принцип, когато нещата стигнат най- долу , ще тръгнат нагоре.