Едва ли има събитие в Пловдив, на което да не мернете прегърбената фигура на известния колекционер на подписи- Стефчо Автографа. Заедно с верния му адютант , той препуска между десетките концерти, изложби, спектакли и фестивали под тепетата. Има предварителна и точна информация /неясно откъде/ за гостуването на абсолютно всяка звезда или ВИП – персона в града и винаги е на точното място и в точното време с химикал и тетрадка в ръка.

Стефчо Автографа е един от последните градски зевзеци, които са неизменна част от специфичната градска атмосфера. Преди него, в летописите на Пловдив са записани имената други прочути зевзеци. А някои от тях дори има свои паметници.

Велко Парашиков - Кмета на Главната 

Само преди няколко месеца градът се раздели с Велко Парашиков, по известен като Кмета на Главната. Парашиков е сред популярните лица в града през 80-те години. Завършил е Института по култура в Хасково. Някои го наричат Кмета на Главната, други - пловдивския Радой Ралин, заради стиховете и сатирата, заради които той системно е бит в килиите на народната милиция преди промените.

Градският зевзек държеше висши ораторски речи в рима на Главната, марширувайки със задължителната бутилка бира в ръка. През 2001-ва спечели конкурса "Моето президентско слово", организиран от президента Петър Стоянов. Тогава блесна и с историческата си рима "Ако ме поканят в парламента, аз ще вляза с бутилка мента". Велко надвива като оратор актьорите Виктор Калев и Симеон Алексиев, известния сексолог и сладкодумник д-р Златко Илиев и дузина студенти. Наградата на Велко е три комплекта водка с топено сиренe за мезе и стек цигари.
Чудакът предложил да ги замени с каса бира.С дар словото си Парашиков още преди промените е печелил не един и два конкурса. За римата и артистичността му още от тогава се носят легенди. Част от дитирамбите му имат култов статус. Като "За да останеш, за да си потребен, на шефа си плешив подавай гребен" и "За лъв минава даже дребосъкът, щом лъв му дава препоръка". 

Ето още някои от крилатите фрази: 

„Всички чистачки са разузнавачки. Ако някоя от тях влачи метлата зад себе си, значи ти казва „Следвай ме“. Ако завърти метлата на 45 градуса, значи са пуснали рагу на Събота пазара. Ако метне метлата на рамо, на Показния магазин са заредили портокали.“

Циганите демократи ще ни бият със тукати.

Над тъничката нишка на съня нощта размахва лунната секира… Летим в бездънната дълбочина… Безделници в бистрото пият бира…“

Велко Парашиков често можеше да бъде видян да „дебатира“ в рими със статуята на Мильо на стълбите на Каменица.

Мильо - паметникът на градския луд

Мильо е може би по-известен от Велко, но не доживява да види демокрацията.



Умира около 1983-1984 година, но остава завинаги в градския фолклор.  А пловдивчани го увековечават с бронзова статуя под Сахат тепе.  Зевзекът е седнал на Главната, сложил едната си ръка на ухото, за да чува по-добре какво се случва под тепетата.   Туристите се снимат с него, а вечер край паметника спират развеселени компании, които се шегуват с него.
Жените сядат в скута на статуята, за да проверят дали наистина пловдивският чешит е бил сред най-надарените мъже на планетата. Разбира се, всичко е в рамките на шегата. Тези, които са познавали лично Мильо обаче, задължително подчертават, че е бил ценител на женската красота. Като видел хубава дама на улицата, се лепвал за нея и я поздравявал учтиво с "Добър ден". Докато обектът на неговото съзерцание не отговори със същия поздрав, Мильо вървял успоредно. "Много си хубава, ма! Ей, много си хубава!" е другата му задявка. 

Наричат го полуидиот и смахнат. Но никой не отрича, че Мильо е безобиден и в действителност не е правил никога нещо лошо. Затова и си заслужил мястото сред символите на града. Симпатичен, изключително добродушен. Няма начин да мине по Главната и всеки втори да не му подхвърли по някоя закачка, защото той носи на майтап. Дори външността му е запомняща се - балтон и каскет, под него безредно стърчащи гъсти коси. Но винаги чист и изгладен.

За Мильо разказват още, че е птичка божия, душица, която не е пропускала нито един християнски празник в църква. Бил е беден, но със свое особено човешко достойнство, затова никога не е просил. А и всъщност никога не се е налагало, защото хората се надпреварвали да му дадат нещо за храна или да го почерпят. Той е посвоему интересен и за художниците. Попада в полезрението и оттам и в картините на пловдивска тематика на Златьо Бояджиев, Йоан Левиев, Христо Стефанов. Хванат е дори на един от кадрите във филма "На всеки километър" и така остава запечатан на лентата завинаги.

 

Бай Иван Карачомака -пловдивският барон Мюнхаузен.

Фантастичните му разкази още се разказват и преразказват. Никой не може да каже със сигурност колко в тези разкази е истина и колко измислица. И дали зад всичко това не се крие един човек с разностранни изключителни дарби.

Бай Иван Карачомака е бил специалист по всичко. Нямало е тема, по която да не е компетентен. „ Като вземе да говори и всички слушат. Голям смях падаше. Но не пред него, че посягаше. Доколкото си спомням живееше на първия етаж в 11 етажните блокове на Мария Луиза. Последните години стоеше в един гараж на Родопи, оправяха ауспуси там. Най-вероятно е учил майстора как да работи“ разказва възрастен пловдивчанин.

Ето и една от прочутите му истории:

Бай Иван Карачомака,както вече е известно бил голям приятел на Хитлер. След като приключил делата в Германия, за да се прибере в Пловдив и за благодарност, Хитлер му подарил един хеликоптер.Излетял бай Иван и малко преди Пловдив около язовир Пясъчник много огладнял. Видял двама да косят трева и кацнал до тях,попитал за нещо за хапване и хорицата го нагостили с хляб, сиренце, сланинка.Хапнал бай Иван и се зачудил как да се отблагодари на хората.Тогава му хрумнала гениалната идея,наредил да се дръпнат от поляната вдигнал хеликоптера, обърнал го с перката надолу окосил набързо завъртял един кръг,отдал чест с два пръста и се прибрал в Пловдив.

В пловдивската фейсбук група, кръстена на популярния пловдивчанин, Владимир Камбуров припомня и други пловдивски чешити, с които Бай Иван Карачомака обменял мисли и истории.  

„Това са Владо Пуйката, Вельо Балона , Щилиян Пилето, Дърдора, Кольо Лепенката, Стоян Разпопа, Коцето Касаба, Оловната Ръка, Бялата Ряка, Кольо Тодоров, Чавдар Мавров, Бебо Късия, Амбака, Митьо Испанеца, Жоро Матика, Харито Часовникаря, Митко Готвачката, Фильо Магарето, Майстора..и разбира се Кръстьо, вечният трапер. Това са хората, без които целия талант на бай Иван би угаснал до нивото на посредствен разказвач в селския хоремаг. Защото тези и други разбира се, пичове не го оставяха на мира за лакърдии и истории. Такова беше времето , такива бяха мохабедите, такова беше забавлението . Затова имаше зевзеци.“ Пише пловдивчанинът.

Арх. Боян Чинков - Царят на вицовете

Легендарният пловдивски архитект Боян Чинков е известен като цар на вицовете и една от най-колоритните фигури в града, живо доказателство колко опасни могат да бъдат шегите във времето на тоталитаризма. Той е един от малцината в света, лежал в затвора за вицове.


Чинков е професионалист от европейска класа, негово дело са емблематични сгради в Пловдив и Асеновград. Пиперливите му политически вицове обаче са го превърнали в трън в петата на народната власт.
Легендата разказва, че френският президент Шарл дьо Гол лично се застъпил пред Тодор Живков арх. Боян Чинков да бъде пуснат от затвора. Пловдивчанинът е осъден от комунистическата власт на 5 години за разказване на политически вицове. Лежал е зад решетките от 20 ноември 1963 до 10 септември 1964 г. За това свидетелства и братовчед му Георги Чинков, бивш кмет на село Славейно: „Споделял ми е, че генералът станал причината за пускането му.“

В справката на бившата Държавна сигурност са вписани два вица – първият е за радио „Ереван“, което номинирало бащата на Тодор Живков за Нобелова награда по биология, тъй като бил създал говореща тиква.
А другият е за приемането на картофа, домата и фасула за членове на партията, но и трите кандидатури били отхвърлени. Доматът, защото най-напред бил зелен, а после ставал червен. Картофът – поради различните западни имена, с които бил наричан, а фасулът пък не бил приет, защото издавал държавни и партийни тайни.
Когато в Съветския съюз имало зърнена криза и внасяли канадско жито, на въпроса коя е най-голямата страна в света – отговорът бил, че това е Съветският съюз, тъй като сеел в Украйна, а жънел в Канада.

Когато пък питали арх. Чинков кое е най-дългото животно, той отвръщал: прасето. Главата му в България, а трупът му в Москва. Вменявали авторство на архитекта за между триста и петстотин вица, но той рядко ги помнел.

Веднага като чул присъдата си, архитектът казал: „Благодаря ви, че ме изпращате на единственото място, където няма опашки.“

Легендарно е името и на друг разказвач на лакърдии – Цариградски. Името му редом с това на бай Иван Карачомака е било нарицателно през 80-те години.


Стефчо Автографа чака място в "Гинес"


Ловецът на знаменитости  Стефчо Автографа е най-запаленият колекционер на подписи в България. За 30 години е събрал над 100 тетрадки с парафите на прочути персонажи. До много от тях се е добирал с хитрост, че даже и със сила- разкъсвал е кордони, дегизирал се е като фоторепортер. За Стефчо са се разписвали Далай Лама, Борис Елцин, Юрий Лужков, крал Хуан Карлос, Стинг, Борис Елцин, Емир Кустурица, Катрин Деньов, шведският крал Густав, Шимон Перес и дори папа Йоан Павел Втори. Колекционерът, който е добре известен на всеки охранител на НСО,  има три висши образования - педагогика, екология и журналистика. Навремето е работил в Електроапаратурния завод, но о след злополука го пенсионират по инвалидност. Твърди, че в момента има в колекцията си 500 000 подписа и претендира с тях за "Гинес". Подал е документи още преди няколко години, но все още няма отговор.

Освен, че са придавали особен цвят на Пловдив, скрити зад шегата, тези хора са протестирали по своя си начин срещу комунистическата машина. Един тих, но ефективен протест на малкия човек.