Разпети петък. Официален почивен ден. Ден за отчаяно търсене на добродетели в ТВ предавания, трескаво пазаруване и фрашкани кафенета. Реших да отскоча до Кръстова гора, но за да си създам известна трудност, избрах за начална точка село Мостово. Това е малко планинско село, разположено в рида Добростан, а името му идва от естествения мост в началото на селото, прокопан в скалата от самата река. От Асеновград се хваща пътят за Кърджали и от с. Червен има отбивка 17 км до селото. Пътят е тесен, планински и добре проходим, а времето – променливо, с обещаващи леки превалявания. Оставям колата в центъра на селото и следвам табелата за Кръстова гора. Под нея се мярка и табела за хижа Свобода. Мога да пробвам, но някой друг път. Сега моята посока е билото. 

Малко след като се излезе от селото, пътят се среща с реката и така на няколко места се пресичат, но все следвам десния й ръкав. Пътеката е тясна, но добре различима. Няма маркировка, но посоката е ясна. Долината е тясна, а вода и свежест – в изобилие. 

Качвам още малко височина и пътеката се отделя от реката и се отправя към билото, като тегелира из рядката букова гора. Изкачването е стръмно и с всяка следваща крачка чувствам сърцето си лудо да бие в гърлото, все едно съм глътнала камбанария. Спирам, за да си поема въздух малко под върха край една чешма, преди да поема по най-стръмния участък от пътя. След още няколко завоя стигам до аязмо Окото, което ми подсказва, че вече съм близо до светите места. След като превалих билото, излязох на широк път, който ме отвежда до православния комплекс, наречен така на връх Кръстов (1413 м). На този връх преди много години се издигал храм, в който се пазела частица от Кръста Господен, чийто път тръгва от султанска съкровищница в Истанбул. Сега има издигнати две църкви, 15 параклиса и хотелска част. Вярва се, че това място е свято, болните намират изцеление, а неверниците – просветление. И така запалвам свещичка за здраве в малкия параклис “Света Троица”, построен през 1958 г. и усещам първите капки дъжд. Поглеждам на юг, към резервата Кормисош и виждам, че върховете Преспа и Свобода са обвити в мъгла, а черни облаци загръщат небето. 

Дъждът се усилва. Влизам в магазина за чаша кафе и силен гръм удря отпред. Виждам искри, котка, обезумяла от ужас се стрелва в страни, токът спира. Дъжд и градушка вилнеят повече от два часа. Предлагат ми да нощувам в комплекса, поради лошото време, но решавам да дочакам намаляването на дъжда. Млад мъж ми подарява дъждобрана си, и така стоплена от милия жест, тръгвам в обратна посока. Качих се за около час и 15 минути, но знаех, че слизането ще трае около 30-тина. Трябваше само да внимавам по хлъзгавите корени и листа и да преглътна калта. Вдишвах влажният въздух и виждах гората преобразена – по-зелена, толкова свежа и млада. Ниска облачност шареше по върховете, но долу беше тихо, росно и приказано. 

Спирах често за снимки, поемах по някой по-живописен ръкав на рекичката, за да му се порадвам. Не бързах, трудно ми беше да се разделя с толкова красота. 

Изпрати ме църквата.