Една легенда бе претворена в истински път по езеро. И също като човека от легендата строителят на пътя бе в устата на цял свят, но само в родината му премина от „Осанна!” до „Разпни го!”. Верни на принципа „Око да види, ръка да пипне” ви предлагаме разказа от първо лице на носителя на Награда Пловдив за музика и артистичен директор на международния фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща” – изтъкнатата наша флейтистка Мила Павлова, за ходенето по вода:

“Вълшебно е!” -  възкликна 10-годишният ни син. За някои “Плаващите кейове“ на Кристо са ходене по водата, за други – по светлината. За мен те са приказка, сътворена от един голям артист – мечтател. Приказка, която  започва още от влизането в градчето Сулцано. Първата уличка, криволичеща пред погледа ни е застлана със съвсем нова надиплена златиста материя и виждайки колебанието в очите ни, хора от екипа услужливо ни обясняват, че можем да тръгнем по нея. Кейовете още са далече, но и за това е помислено – преходът към тях е плавен, нищо не се натрапва, всичко е съвсем естествено. Дори и огромното количество посетители от всички краища на света.

Сякаш кейовете жужат и живеят свой собствен живот. Две малки момченца спонтанно се хвърлят и лягат по корем върху съвсем  леко поклащащата се повърхност. Цветовете също са приказни - златистото (колко дълго е бил търсен от Кристо точно този цвят и никой друг!), в съчетание с пастелнозелените хълмове (някои изкуствоведи казват, че именно те са служили за фон на прочутата „Мона Лиза” на Леонардо) и непрестанно играещите със светлината нюанси на синьо! Един приятел художник се възхити на снимката ми с червения чадър и направи алюзия с „Чадърите” на Кристо и Жан-Клод. А нима не е това смисълът на изкуството? Всеки да вижда в творбата свои си неща, тя да те кара да мислиш, да мечтаеш, да си представяш… И да не я забравяш, да не можеш да я забравиш.

Няма никаква необходимост  Кристо да „обяснява” Плаващите кейове, усещането, когато си там и вървиш по тях, е по-силно от всякакви думи. Може би точно заради това артистът заявява, че творбите му са ”напълно безполезни, абсолютно безсмислени, никому ненужни” с пълното съзнание колко невярно е това… Нужни са ни, дори и само за да продължим да мечтаем! А той самият като едно голямо дете се радва на осъществената си мечта и бди над нея денонощно в нарочно преброените й дни. Имаме щастието да ни помаха от палубата на преминаващ малък кораб и да го аплодираме заедно със стотици други усмихнати хора около нас. Радваме се като на скъпоценност, когато един от служителите ни подарява парченце от златистата материя, имаме чувството, че по този начин  запазваме част от „Floating piers” при себе си…

Утре ще се събудим и кейовете няма да ги има. Никога вече. Сън ли е било? Как ми се иска да заспя отново и да се върна в този приказен сън!”

Още новини ТУК

TrafficNews.bg