Може би е проява на милост, че не помним живота си като бебета. Но причината, поради която имаме този „късмет“, досега е била погрешно разбрана, според ново изследване – и, както се оказва, бебетата всъщност не са толкова забравящи, колкото си мислим, пише glasnews.bg.

Инфантилната амнезия, както се нарича феноменът на забравяне на живота преди третата или четвъртата година, е трудна за изучаване. Причината е очевидна: бебетата, както е добре известно, не са особено добри в говоренето.

„Отличителната черта на този тип спомени, които наричаме епизодични спомени, е, че можеш да ги разкажеш на друг човек“, обяснява Ник Търк-Браун, професор по психология във Факултета по изкуства и науки на Йейл и водещ автор на изследването, в изявление тази седмица. „Но това отпада като възможност, когато работиш с деца, които още не говорят.“

Очевидно е бил необходим различен подход – такъв, който използва силните страни на бебетата, като например да лежат и да гледат разни неща.

„Изследвахме механичната основа на инфантилната амнезия, като сканирахме мозъците на будни бебета с функционален магнитен резонанс, докато изпълняваха задача, свързана със запаметяване“, се посочва в доклада. Това може да звучи като голямо предизвикателство за едно толкова малко дете, но не се притеснявайте – „задачата“ се състояла единствено в това да гледат няколко картинки и да забележат, че една от тях се повтаря.

Ако бебетата разпознаят дублиращото се изображение, екипът би трябвало да може да го установи: „Когато бебетата вече са виждали нещо дори само веднъж, очакваме да го гледат по-дълго, когато го видят отново“, казва Търк-Браун. „Затова, ако в тази задача едно бебе се вторачи повече в вече вижданата картинка, отколкото в новата до нея, това може да се тълкува като знак, че я разпознава като позната.“

Но какво всъщност се случва вътре в малките им главички? Досега преобладаващото схващане беше, че бебетата не могат да формират епизодични спомени, защото частта от мозъка, отговорна за това – хипокампусът – все още не е достатъчно развита. Хипотезата изглеждаше разумна, но потвърждаването или опровергаването ѝ не беше особено възможно (освен че не говорят, бебетата не са и особено добри в това да стоят мирно продължително време, да следват инструкции или да се концентрират).

Тази бариера обаче постепенно започна да се преодолява през последното десетилетие – и сега екипът успя реално да измери активността на хипокампуса при бебетата по време на задачата. Това, което откриха, напълно противоречи на предишните предположения за бебешкия мозък: колкото по-дълго едно бебе гледа позната картинка, толкова по-силна е наблюдаваната активност в неговия хипокампус.

И не само това – активността се наблюдава точно в онази част от хипокампуса, която при възрастните отговаря за епизодичната памет. Това, според авторите, „предполага, че способността за кодиране на индивидуални спомени се активира още в ранна детска възраст“. Макар ефектът да е бил по-силен при бебетата над 1 година (които съставляват половината от 26-те участници), той е присъствал при всички, което подсказва, че епизодични спомени могат да се формират много преди третата или четвъртата година, както се е смятало досега.

Разбира се, това поражда естествения въпрос: ако мозъкът създава тези спомени – къде изчезват?

Е, не е ясно – и самите Търк-Браун и колегите му не знаят със сигурност. Но имат няколко идеи. Възможно е спомените да се създават, но да се съхраняват само краткосрочно; или, както намекват първите резултати от по-нататъшните им изследвания, спомените да са все още там, но по някакъв начин заключени – недостъпни за мозъка на възрастния човек. По същество, изглежда, че „инфантилната амнезия е проблем на извличането (на спомените)“, обяснява Търк-Браун.

„Работим върху проследяване на устойчивостта на спомените, кодирани от хипокампуса в детството“, казва той, „и дори започваме да обмисляме радикалната, почти научнофантастична възможност, че те може да се запазват в някаква форма чак до зрелостта – макар и да не можем да ги достъпим.“