Паола Маравиля е от онези млади артисти, които не разчитат на фамилното име, а на собственото си търсене на истина в изкуството. Днес тя е част от трупата на Драматичен театър – Пловдив, но пътят ѝ преминава през школи, в които се записва тайно, неосъществени мечти за Италия и философските дълбини на Достоевски. В интервю пред TrafficNews тя разказва за моментите, в които сцената спира да бъде „романтична представа“ и се превръща в кауза.

– Паола, как изглеждаше актьорската професия през Вашите очи, когато бяхте дете? Имаше ли го този стремеж да тръгнете по стъпките на майка си?

– Възхищавах се на професията от много малка, но не бих казала, че фактът, че имам родител актьор (актрисата Лилия Маравиля - бел.ред.) , ме е провокирал. Напротив, даже много се дразнех, когато майка ми закъсняваше. Понеже бях силно привързана към нея, нон-стоп ѝ звънях по телефона да я питам къде е, макар да знаех, че е на представление. Бях стигнала дотам, че „крадях“ домашния телефон вечер към 7–8 часа, само за да ми вдигне и да ми каже какво прави. Стигна се дотам, че бях подписала „договор“ с баща ми, че повече няма да ѝ звъня по време на работа.

– В такъв случай, каква беше Вашата детска мечта, ако не сцената?

– Исках да стана ветеринар, защото много обичам животните. Изкуството влезе в живота ми по-късно, първо чрез пеенето в театрална формация „Бон-бон“. Но в един момент стана трудно с воденето и вземането от репетиции. Тогава сама открих детската школа „Хлапета“ на нашата улица и се записах тайно от всички. Имаше кастинг и не бях сигурна дали ще ме вземат, но това, че беше мой личен успех, скрит от семейството, ми носеше огромно удовлетворение.

– Кога родителите Ви разбраха, че това не е просто детско хоби, а Ваш път?

– Те ме подкрепиха за школата, но никога не го взимаха насериозно. Истинският шок дойде, когато обявих, че ще кандидатствам в НАТФИЗ. Аз имах съвсем други планове – обожавам Италия и исках да уча и живея там, чувствам някакво интуитивно привличане към тази страна. Но закъснях с едни кандидатствания там и така се озовах пред вратите на Академията. Майка ми тогава каза: „Абсурд!“. Тя винаги ме е възпитавала с мисълта, че това е тежка професия, изискваща страшно много търпение, характер и посветеност.

– Пътят Ви в НАТФИЗ обаче започва с един неуспех. Как Ви промени това?

– Първата година ме скъсаха и днес съм изключително благодарна за това. Тогава се подготвях с майка ми, чувствах се уверена, но късането ме приземи. Даде ми да разбера, че трябва да мина през етап на страдание, за да стана по-смела и да осъзная, че имам какво да губя. Втората година бях тотално различен човек – разбрах, че когато излизаш на сцената, трябва да имаш кауза и нещо важно, което да кажеш.

– Попаднахте в класа на проф. Маргарита Младенова. Тя е известна със своя дълбок подход. Кой беше най-важният урок, който ви преподаде?

– Тя е за нас духовен водач. Първото изречение, което ни каза, беше: „Може би не всички от вас ще станат актьори, но ще се погрижа всички да станете личности“. Още в първи курс ни хвърли в дълбокото с Достоевски. Тогава научих нещо фундаментално: че героят е по-умен от теб и той може да те обогати, а не ти просто да се „правиш“ на него. В момента играя Аглая Ивановна в „Лицето на ближния“ в ТР „Сфумато“ и все още се стремя да достигна до философията на този персонаж.

– Какво мислите за определението, че актьорската професия е „занаят“?

– Бягам от тази дума, защото я свързвам с рутината, а актьорът не трябва да губи способността си да се удивлява. Това е къртовски труд, който в някои статистики сравняват с този на миньорите. Но за мен това не е работа от 9 до 5. Аз се вълнувам за всяка репетиция. Най-големият комплимент е, когато публиката каже колко „просто“ изглежда всичко на сцената. Простото е най-сложно – за да стигнеш до него, минаваш през огромен процес и безсънни нощи.

– Колко важна е публиката за Вас? Може ли тя да бъде измамена?

– Сцената е лупа – тя гледа право в душата на актьора и всичко се усеща. Аз никога не подценявам публиката, тя не може да бъде измамена лесно. Нашата мисия не е да ги мамим, а да ни повярват, да се припознаят и може би дори да се променят малко след представлението.

– Какво бихте посъветвали младите хора, които днес мечтаят за сцената?

– Да вярват в това, което правят, и да не се отказват, колкото и клиширано да звучи. Трябва да са готови да забравят собствените си притеснения и его, защото каузата на сцената е по-голяма от личния страх. И най-важното: да знаят, че няма да бъде лесно, но всъщност най-хубавото нещо е точно това – да не е лесно.

Паола Маравиля продължава своя път с онази „актьорска хигиена“, на която са я научили в Академията, вярвайки, че всеки персонаж отключва нов свят в нея. Тя е доказателство, че когато изкуството не се приема като занаят, а като мисия, то не ти отнема, а те обогатява „по всеки един параграф“.