Тя се казва Анна Велкова и вероятно вече сте чували за нея. Ако до момента не сте, то със сигурност след години това име ще бъде разпознаваемо.
Тази година завърши Езикова гимназия в Пловдив. Пише поезия и вече е издала първата си книга - „Скрити истини”. Печелила е редица литературни конкурси - на Георги Господинов, Стоил Куцев- Даскала и др. Учила се е в школите на Александър Секулов и Недялко Славов. Свири на цигулка, занимава се с народни танци и народно пеене. През 2019 г. инициира собствен проект за възраждането на българските села – „Възроден”, който ще продължи догодина.
Физиката е другата ѝ страст. През 2016-а заедно с Димитър Фердинандов печелят второ място на международното състезание по астрофизика „Одисей” в Дания. От следващите години започва да ходи на конкурси на БАН, мастъркласове, Съюза на физиците в България, член е на пловдивския клуб „Квант” от 2017 г. Ще изучава „Възобновяеми източници на енергия” в Германия .
Ето какво разказа Ани за себе си и за житейското:
- Къде е пресечната точка между толкова различни занимания – литература, наука и фолклор?
- Ако трябва да тръгна хронологично, съзнателният ми живот започна с нещо забравено в днешните времена. Правя препратка към едно много хубаво стихотворение на Радой Ралин, лека му пръст, той казва „Забравили сме простота, с която кацат птиците на двора”. Едни от най-сюблимните спомени от детството ми са как аз съм при баба ми на двора. И в това имаше нещо повече. Баба ми пее в хор, моят род е свързан и с изкуството, почти всички роднини на баба ми са генерали. Баба ми разказваше истории за тях, а аз слушах. Нещо започна да се отключва малко по малко, така започнах с писането. Това са неща, които винаги ще съм благодарна, че изпитах. Така се роди и привързаността ми към българското, към литературата. Полека лека преоткрих музиката- започнах да свиря на цигулка. А на 13-годишна възраст започнах със стиховете - това е нещо, което ме изпълва, а аз мога да го овладея и да го синтезирам. В този ред на мисли, за мен пресечната точка между наука, литература, музика и всичко останало, което е свързано с битието и небитието - е вдъхновението.
- Откъде едно тринадесетгодишно дете черпи думи и емоции, за да пише поезия?
- Аз винаги съм четяла много, ама много. Прочетох „Клетниците” в четвърти клас, ха-ха. Освен това ходих на много езикови и литературни курсове, за наука. Всичко това те отваря и те кара да мислиш мащабно, отвъд думите. Защото дори и да имаш набора от думи - ти трябва да го овладееш. Не, че съм намирала правилните думи тогава, но това, което съм правила, е да ги търся.
И тогава, и сега - преди да седна да пиша, аз имам нужда да помълча. Защото усещам, че нещо вътре в мен говори и няма смисъл аз да говоря за нещо друго през това време.
- Какво ти донесоха тези активности, конкурси, състезания ?
- Донесоха ми едно пътуване. Аз съм на принципа, че всичко в живота е едно пътуване. Не знаеш докъде ще стигнеш. Аз не знам моят път къде ще ме отведе, но отсега знам къде ще ме върне.
- А какво ти взеха ?
- За някои отговори и за някои въпроси пораснах твърде рано. Когато човек започне да осъзнава света по-рано, в него нараства една тъга. Има някои неща, които просто не са така, както трябва да бъдат. Има нещо, което трябва да се промени. Разбираш, че и другите го знаят, но те са заети с някакви битови и скучни неща. А за един тийнейджър на 13 години, който е любопитен, тази сивота в очите на хората го кара да се пита защо сме устроени така. Малко по малко си отговаряш в годините, защото дори ти започваш да се държиш по този начин.
- Какви са бъдещите ти планове?
- Ще уча „Възобновяеми източници на енергия”, това е приоритет номер едно. За всичките ми години занимание с науката, открих, че това искам да правя в бъдеще. Не искам да стана просто инженер, който да бачка в Германия за хиляди евра - не. Всъщност аз винаги съм искала да оставя следа. Има нещо по-важно от печалбата, това е твоята личност. И тази личност трябва да даде нещо на света, защото светът също е обвързан с отделната личност. Може би ще дам и аз нещо на света, някое откритие или някоя глупост - предстои да разберем, ха-ха.
- Какво прави Анна, когато е просто едно обикновено момиче, вън от всички тези велики планове и ангажименти?
- Обичам да съзерцавам. Да гледам, да мисля, да се любувам на природата, на хората, на цветята. Просто да дишам и да усещам. Споменах вече, че много чета - това е по-силно от мен. Също свиря разни авторски неща. Обаче аз не се смятам за необикновено момиче, може би, това, което ме различава е, че съм по-сензитивна от другите хора.
- Защо избра да учиш в Германия?
- Първо, защото тази специалност не се изучава никъде в България. Аз приех това нещо като мисия, няма да живея там. В мига, в който отидох в Германия за пръв път, го разбрах. Прекрасно е, уредено е, има всичко, което търсиш, но не е твоето. Там погледът на хората е друг. В нас има нещо различно, чисто като балкански народ, който е преживял толкова много неща. Аз се чувствам част от него. Боли и цял живот ще ме боли за този народ и за никой друг.
- Би ли се върнала да живееш, работиш и твориш в България? При какви условия?
- Да, определено! Аз просто искам да отида в чужбина, да взема абсолютно цялото им сиво вещество. После да се върна в България и да го приложа тук. Условията не са важни, тях ние ги създаваме. Всеки знае, че в Германия нещата се случват, но това някой го е направил. Защо не си го направим и тук?
- В този ред на мисли, как би изглеждала държавата, в което искаш да живееш?
- Аз пак ще се позова на литературата - Вапцаров има страхотно стихотворение „Пролет”. Там той казва - „ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя”. И аз така го виждам - простичко. Как хората са удовлетворени от това, което правят, бюрократичният механизъм да улеснява човека. Всеки да бъде свободен да изразява себе си. Да ни управляват хора, които истински желаят най-доброто за народа си.
- Затвори очи и ми кажи каква е Анна след години...
- О, нямам идея. Виждам я, но съм твърде пристрастна, защото не искам да пораствам. Понякога се случва животът да те направи някакъв, какъвто не си. Ти трябва да си страшно упорит да не му се даваш. Искам да бъда една пълноценна, жизнеспособна, жизнерадостна жена, която да има свободата да бъде такава, каквато поиска. И да бъде щастлива от това, което е станала.
- Има ли нужда от промяна в българската образователна система?
- О, тази промяна трябва да бъде един блицкрийг. Това е една система, която продължава вече 30-40 години. Остаряла е, а светът продължава напред. Ние учим неща по физика, които вече не се учат отдавна. Когато се подготвях за Германия, разбрах, че германците учат едни неща, на които ние гледаме като извънземни. На Балканите времето тече по-бавно и някои събития се отразяват тук по-късно. Лошото е, че година след година работите вървят все надолу.
Проблемът не е, че нашите деца са неграмотни, а че тези, които дърпат конците, нямат интерес тази образователна система да се променя.
Рядкост са учителите като госпожата ми по физика, благодарение на която сега ще уча това. Тя е творец, а не преподавател - успява да вдъхнови всички. Тези хора са застрашени от изчезване.
- Какъв е съветът ти към младите, които сега са част от системата. Как да запазим нашите будители?
-Да използват всяка една секунда досег до тях. Трябва да проявяват уважение към хората, който внасят доброто и ти можеш да почерпиш пример. Те са нещо безценно.
- Разкажи ми малко повече за личния ти проект „Възроден”.
- Това е един проект за възраждането на българските села, който измислихме с група приятели. Първата година успяхме да обиколим шест български села, които имат много проблеми и ние им помагаме. Стана така, че хората сами започнаха да ни търсят. Събираме истории, от читалищата, музеите - научаваме много и се свързваме с онова, което ни липсва в днешно време- героизмът. Живеем в особено време, загубваме нишката с ценното, което е извън човека, и това, което сме способни да дадем безкористно. Както е било в миналото.Но ние живеем тук и сега.
И сега искам да ти благодаря за това интервю, както и на всички, с които през това пътуване бяхме заедно, а има още тепърва да се срещаме.