Изложбата „Монументалните. Петима пловдивски художници и тяхната следа в града“ с произведения на Георги Божилов–Слона (1935 – 2001 г.), Димитър Киров (1935 – 2008 г.), Йоан Левиев (1934 – 1994 г.), Енчо Пиронков (1932 – 2025 г.), Христо Стефанов (1931 – 2013 г.) ще бъде открита на 13 ноември от 18 часа в галерия „Капана“. Посветена е на 90-годишнините от рождението на Георги Божилов – Слона и на Димитър Киров и в памет на Енчо Пиронков. 

Изложбата се осъществява от Народна библиотека „Иван Вазов“ с финансовата подкрепа на Община Пловдив след спечелен конкурс за избор на  куратор и  концепция за организиране на изложба в галерия „Капана“ към ГХГ – Пловдив с фокус „Представяне на творчеството на пловдивски художници, оставили ярка следа в българското изобразително изкуство и в духовния живот на Пловдив“. 

Изложбата може да бъде разгледана до 11 януари 2026 г.

За „Монуменсталните“ и преоткриването им говорим с куратора на изложбата – изкуствоведа Светлана Куюмджиева. 

- Г-жо Куюмджиева, разкажете как се роди идеята за тази изложба на едни от най-големите пловдивски художници през тяхното монументално изкуство? 

- Идеята беше провокирана първо от конкурса, който Община Пловдив обяви за кураторски проект за изявени пловдивски творци. От друга страна бе каталогът, който Народна библиотека „Иван Вазов“ направи през 2022 г., и проектът им, реализиран с подкрепата на фондация “ Пловдив 2019“, за дигитализиране на колекцията им на оригинални рисунки и автентични скици на пловдивски автори за монументалните им творби. И тъй като вече познавах тази колекция от тяхната публикация, бях доста впечатлена и имах желание да реализирам някакъв проект. Така че нещата съвпаднаха с годишните на Георги Божилов-Слона и Димитър Киров и конкурса, който Община Пловдив. По-късно се спомина и Енчо Пиронков, за съжаление. Натрупаха се  твърде много поводи и ми се искаше да ги покажа като петорка. Разбира се, в НБ „Иван Вазов“ притежават доста повече рисунки и проекти в тяхната колекция, но аз избрах само тези, които се отнасят до Пловдив и които са ни много познати. Те са се превърнали в ландмарк на града и са част от ежедневието ни. 

- Тази колекция на НБ „Иван Вазов“, с оглед на времената, в които живеем, е една съхранена памет, защото публичното монументално изкуство на практика не се защитава от закона. Как е събирана тази колекция? 

- Колекцията, доколкото разбрах от зам.-директорката на библиотеката Антоанета Лесенска, е дарена на НБ „Иван Вазов“ през 1979 г. от Държавната комисия за декоративно-монументални изкуства и архитектура. Тогава председател на комисията е бил Христо Стефанов. Тези произведения са съвсем съзнателно дарени в своята цялост с идеята, че те сами по себе си представляват ценност. 

Това е много явен знак за значението им. Сега, 50 години по-късно, мисля, че нещата доста са узрели, да се осъзнае това наследство въобще от 70-те години на миналия век, като ценност. Защото, тук има монументални творби, които са под защита в нашата държава, но те са доста по-стари, те са средновековни стенописи и т.н. В никакъв случай не се е стигнало до осмисляне, до пълно осъзнаване на точно това наследство от 70-те години като такава ценност и да му се сложи някаква защита. Но пък се натрупаха различен вид действия в тази посока. Има много проекти, които се занимават с изследване, описване, създаване на гидове, маршрути по тези произведения. Има го този проект на библиотеката, който направи тези ценности публични и видими, а това беше много важно. 

Преди 2-3 години бях поканена фондация "Ново архитектурно наследство" по проект на Община Димитровград, която иска да си опише монументалното наследство и да го включи в списъка на паметници на културата, за да му осигури някаква защита, въпреки че по-голямата част сградите са част на собственост вече. Така че има такива симптоми на различни места, които се появяват горе-долу синхронно, и свидетелстват, че все пак има някакво узряване да помислим и за това наследство от социалистическия период. Да, знам, че на него се гледа винаги от политическа перспектива, то много често е неглижирано заради темите, заради съдържанието, заради петолъчките и т.н., но както се вижда и по тези скици и рисунки, които показваме сега, художниците са решавали изключително важни художествени проблеми в тези произведения също. За тях те са били предизвикателство посвоему и си струва да бъдат оценени по този начин и да бъде помислено малко за тях. Приели сме ги като даденост тези стенописи. Особено тук в Пловдив даже сме малко разглезени, защото буквално ни пресреща на всеки ъгъл изкуството, но нямаме много съзнание за неговата действителна ценност и за целия процес, който е стоял зад създаването му. 

- Разкажете ни за този процес. 

- Това, което беше доста изненадващо за мен, е, че държавата, особено през 70-80 години, е инвестирала огромен ресурс в монументални изкуства. Това е период, в който се реализират гигантски проекти. Има я тази държавна комисия, която споменах, която е контролен орган. 

Но, за съжаление, няма единнен, няма цялостен, няма пълноценен архив, който да даде възможност за по-сериозно осмислене и изследване на това наследство. Изненадващо за мен, защото всичко това, което се е създало в градовете и в малките населени места, е минало през протоколи, през комисии, през обсъждания. Това е огромно количество документация, особено през соца. Нищо от това няма запазено или поне това, което е запазено, е доста фрагментарно. Има един протоколи на държавната комисия, които точка по точка казват: „да, този ще се реализира, приемаме проекта на еди кой си, цената е 50 хиляди лева“. Тоест комисията приема да възложи. Но няма ги тези стенографски протоколи, които документират обсъжданията, драмите, това добре ли е, това не е ли добре. Липсва живият разказ. 

Той изчезва все повече с съвременниците, които се отиват един по един. Имам колеги изследователи като Даниела Чулова-Маркова, например, която много е изследвала монументалното наследство, но тя също пише, че няма пълноценен архив, с който да се работи. И това изключително много затруднява изследването, защото започва работа по спомени, по разни фрагменти, за да се сглоби история. 

Може би някои си представят, че е имало конкурси, на които са се борили няколко художници за една поръчка. От откъслечните протоколи на Държавната комисия е видно, че всъщност не е имало конкурси, а конкретните проекти са директно насочени към конкретни автори. Те са създавали различни вариации какво би могло да бъде и след това комисията  е одобрявала някоя от разработките. Но не е имало конкурс и всеки да може да се яви и да предложи нещо. Т.е. този тип държавни поръчки са циркулирали малко ли много в един кръг от хора, доказали се като успешни. 

За съжаление, наистина няма много сериозен архив запазен. Това унищожаване на архиви от соца, което е протекло през 90-те години, си дава своето отражение. 

- Сами ли художниците, автори на проектите, са ги рисували?

- Да, ще ги видите на скелето на снимка в изложбата. Самите те са рисували монументалните си творби. Розалия Кирова ми сподели, че Димитър Киров е изписал Партийния дом за невъзможно кратък срок. Трябвало е буквално от едния ден за другия да е готов. И той е рисувал по цяла нощ. Тя е ходила да му носи храна там на място, на скелето. Снимките им на скелетата са ми любезно предоставени от техните наследници, така че тази документация присъства в изложбата. Има и някои разкази от тях самите и от техни съвременници за това как са били възприети техни произведения от властимащите тогава, които са публикувани в поредицата на Стефан Станев „Имена от града на художниците“. Тези книги са много ценни и интересни. Вътре има мемоари на различни съвременници, спомени записани от него. И там се появяват именно тези произведения, които са много важни за Пловдив, както и конкретните случки свързани с тях. Тези текстове също присъстват в изложбата, за да може човек да сглоби разказа. Но не за всяко от произведенията имаме такава следа и такава документация. Но те остават тези неща най-вече в лични спомени, в лични архив. 

- В текста към изложбата пишете за кавалетизация в монументалните работи на петорката пловдивски художници. Какво имате предвид? 

- Да, това е термин, който се прилага особено за монументалното изкуство през 70-те и 80-те години. 60-те са малко по-пропагандни като съдържание, малко по-строги като форма, по-близки до канона на социалистическия реализъм. През 70-те години, когато е десетилетието на нашите пловдивски художници, те отпушват монументалното изкуство, така да се каже, и излизат от обичайната си рамка. И това ще се види също тук в изложбата. Първо по рисунките им, колко са експресивни, колко са геометрични, колко са модерни. После по самите реализации, защото и те са такива. Напускат обичайната геометрия на архитектурата и започват да се движат по своя логика по фасадите и по калканите тези произведения. Не се съобразяват с строгия прав ъгъл на архитектурата. 

Това е тенденция, която е описана и от други следователи, като Даниела Чулова-Маркова, за която споменах. Но тук ще се види. В изложбата освен рисунките и проектите съм включила и живописни произведения на тези автори. Особено при Георги Божилов-Слона ще се види колко са близки живописите му към монументалното му творчество. Ние от него нямаме проекти в библиотеката. Те идват от Мия Божилова, те са частна колекция. Но все пак ще имаме възможност да ги видим в изложбата. 

Нямаме от Христо Стефанов проекти за Пловдив. Тук, негова работа е част стенописа в самата библиотека, но липсва проектът. Не е в тази колекция на НБ „Иван Вазов“. 

Посетителите ще могат да видят каква голяма е близостта между търсенията им в живописта, в кавалетното им творчество и това, което постигат в монументалното изкуство. При тях тази симбиоза, това сливане, се появява много ярко и се вижда в изложбата. 

Може би най-монументалният монументалист от всички е Йоан Левиев, разбира се. Той е еднакво монументален и в живописта и в монументалните си работи. Но въпреки това, при всички съществува това нещо, че едното влияе на другото. 

Което е било плюс, защото в зрелия социализъм, 70-80 години, имало е все пак някаква относителна свобода, някаква директива за размразяване, за разнообразяване на художествени език. И пак живописците не са можели съвсем всичко да си позволят. Докато в работата на стена, монументалната работа, работата навън, е имало малко по-голяма като че ли свобода за ползване на геометрични форми, за ползване на по-декоративни елементи, за смесване на различни подходи и това се отразява, разбира се, след това и на кавалетното творчество на художниците. 

Няма как да не премине едното към другото. 

- Бохеми, революционери, школа. Яркият им талант ли превръща Пловдив в център на монументалните изкуства? 

- Да, тяхното поколение е на товарено с една задача - да реализира промяна в българското изкуство. Да потърси разнообразието и многообразието, така да се каже. Директивата тогава е била към многообразието. 

Това е поколението, което е излиза на сцената в началото на 60-те години или така нареченото априлското поколение заради Априлския пленум и директивите, които се раждат при провеждането му. Но пловдивчаните се открояват от цялата група на поколението. Те се открояват, защото повечето от тях са завършили монументални изкуства при Георги Богданов. Обаче работят живопис и са някак си по-смели. Имали са добра почва, добра среда – тук в Пловдив. Успели са да изрисуват буквално целия Стар град. Навсякъде са техните композиции, сграфита и стенописи. И няма как Пловдив да не се отличи като център на монументалните изкуства. Те са имали една много добра защитна среда тук. С Начо Културата, с тяхната общност, сЪС Стария град, който постепенно се възражда от 60-те години. 

Седемдесетте години са били пик за тях. Аксиния Джурова пише в една от книгите си, че в някакъв момент се е превърнало във форма на поклонничество – всеки официален чуждестранен гост, посрещнат в София, е идвал в под тепетата да се срещне и с пловдивчаните.  То е било и задължителен маршрут, и едва ли не е някакъв вид привилегия да се срещнеш с тях, да говориш с тях. Образувала се една аура, която се е предала от Пловдив към тях и съответно и те към града. Затова Пловдив е център на монументалните изкуства. Да, имаме НДК и Бузлуджа, но това са единични проекти.

Обаче в Пловдив има някаква свобода, която лъха от  избора им да рисуват тук и там. А даже някъде четох, че са имали желание да направят някакви мозайки или стенописи в подлеза на ул. „Гладстон“. Няма готов проект, но е имало такъв разговор. Просто са искали да отбележат всичките тия пасажи, тия места, да бъде Пловдив точно толкова красив и прекрасен, колкото е в тяхното съзнание.  Сега подобен проект разработват дизайнерите на изложбата от студио "Пункт".

- Поетично определяте работата им като „красива като крило на гълъб“. 

- Гълъбите се навсякъде. Те ме вдъхновиха. Аз ги познавам като автори, разбира се. Познавам живописното им творчество. Няма как да не го познавам. Годишни не се отбелязват постоянно. На единия, на другия, на тях като група.  Но това, което видях в оригинал, в тези рисунки, ме накара абсолютно да ги преоткрия. Признавам си. И ме вдъхновиха. Но гълъбите и птиците се появяват навсякъде. 

Неслучайно правя едни референции дори към гълъба на Пикасо, защото той е оказал влияние върху тях. В изложбата сме включили и работи на техните учители. Показваме една скулптура на Иван Топалов на едно момиче с гълъб, което се казва „Гълъбчето на мира“. И ще се види в пространството на залата тези гълъби, крила на птици, въобще този елемент на движение на колко много места се появяват. Включвам и пощенските гълъби на Георги Божилов-Слона, която малцина вече помнят. 

- В експозицията е включена рисунка на Ренато Гутузо, един от идолите на това поколение. От къде идва тази работа? 

- За нея трябва да благодаря на Пламен Петров, моя колега с който направихме изложбата за българското участие на Венецианското биенале. Той е в контакт с колекционери, които имат доста произведения на Гутузо.  Те си се съгласиха да предоставят тази рисунка за нашата изложба. Пламен отиде и я взе от тях и докара лично в Пловдив. Аз реших малко да надскоча себе си с този проект и да потърся още и още референции. 

За съжаление мексикански моралисти Диего Ривера, Давид Сикейрос и Хосе Ороско, които също са оказали гигантско влияние, няма в частни или в обществени колекции в България. Да се докарат от чужбина, е дълго и сложно. Но пък Ренато Гутузо има и затова показваме него в оригинал. А другите такива модели, важни за нашите художници, ще присъстват под формата на архивни албуми, които нашата библиотека има и съхранява, защото все пак това е проект на Народна библиотека „Иван Вазов“ и ние създаваме и среда, която да прави една препратка към библиотеката. 

Това се случва със стенописа, който е там, с читателските маси, които ползваме вместо постаменти, с едни прекрасни кресла, които идват от нашата библиотека. В изложбата го има и разказът как са ходили при Иван Топалов, говорели се с него, гледали са албуми по цели дни и по цели нощи. 

Тези албуми, и масата, и креслата са в залата и публиката ще може да разгледа и да се докосне до тези модели, до тези репродукции, до тези образи, които изключително много са им повлияли още от най-ранна младост.