Думите, всякакви думи,
са просто лош превод на оригинала —
всичко се случва на език,
който го няма.

Преди много години чух тази сентенция и дори не съм сигурна кой е нейният автор. Сигурна съм обаче, че тя предава скритата истина за човешкото общуване. Когато думите ни се обезсилят и вече не можем да изразим онова, което се случва в душата ни, най-сигурният начин да бъдем чути, е да говорим през тялото си.

Това е една от причините повече от 13 години, емблематичният спектакъл „Вграждане“ на Държавния куклен театър – Пловдив да продължава да пълни зали. Постановка, която по-скоро наричам преживяване, надхвърля границите на традиционния театър, за да съчини ритуал на тленното, който търси връзка с безсмъртното.

Макар сюжетът да е познат, начинът, по който е разказан, го превръща в нещо напълно ново. Спектакълът интерпретира древната легенда за майстор Манол, който вгражда любимата си Неда в основите на мост, за да го направи вечен. Тази история поставя въпроси за границите на творчеството, докъде може и е редно да стигне егоизмът на майстора, грях ли е да отнемеш, за да съзградиш? Драматизацията, дело на режисьора Веселка Кунчева, се основава на поемата „Мъртвата глава ми проговори“ от Мария Станкова, но думите рядко намират своето място на сцената. Когато речта присъства, тя е лаконична, но състоятелна. Нейното отсъствие обаче се намесва значимо, за да освободи пространство на гласа на тялото.

Актьорите – Стоян Дойчев, Поли Христова, Наталия Василева, Михаела Андонова, Живко Джуранов, Росен Русев, Александър Караманов, превръщат играта си в спектакъл на движенията. А сценичното пространство, от което на зрителят е позволено да вижда само малко прозорче, напомня кино прожекция. Във видимото поле остават предимно краката на актьорите, или мести композицията така, че да постави фокус само към отделни части от човешкото тяло. При други обстоятелства не бихме осъзнали колко силно изразно средство биха могли да бъдат те.

Артистите предават емоции и послания чрез движенията си, използвайки ръцете и краката си като изразни средства. Те ходят бавно, стъпват внимателно, или тичат през водата, надбягват се, танцуват хора. Нежност и агресия се преплитат, за да изкажат без слово силата на любовта, страстта, страховете, които преминават през телата на майстора и любимата му.

Музиката на Христо Намлиев и хореографията на Стефан Витанов допринасят за създаването на ритуална атмосфера, в която всяко движение и звук имат своето значение. Сценографията, дело на Мариета Голомехова, включва истински речни камъни и вода. Живата сила на природата, вкарана на сцена, създава автентична атмосфера. Звукът е онова, чрез което те най-силно въздействат – чукането на камъните, докато майсторите градят своите мостове, и шумът на водата, докато животът и промяната текат през нея.

„Вграждане“ надгражда, а сетне разбива представата, че камъните са мъжкият принцип на устойчивост, докато водата е женската стихия. Защото в един момент виждаме обратното – Манол разклатен и сразен, докато любимата му Неда е решителна и несломима.

Спектакълът е отличен с наградата „Икар“ за куклен спектакъл и за авторска музика.

От 2012 година насам интересът към спектакъла на Държавен куклен театър-Пловдив, който ангажира всички сетива на зрителя, не стихва. Това пролича от бурните аплодисменти, които отекнаха в пълната зала при последното представяне на постановката в Пловдив. И може би съвсем обяснимо. Отсъствието на думи е това, което позволява на всеки да интерпретира историята по свой начин, да „види“ своята театър и да се потопи в символиката на българския фолклор по един модерен начин.