Разказ на пловдивския писател и общественик Никола Филипов накара турския президент Реджеп Тайип Ердоган да обяви, че страната му променя начина, по който ще се изписва името на Турция на латиница. Международно признатото име на страната се променя от „Turkey“ на „Turkiye“. В изявлението пред местните медии той казва, че думата „Turkiye“ най-добре представя и изразява културата, цивилизацията и ценностите на турската нация, за разлика от „Turkey“, което има съвсем друго значение на английски  - пуйка.

"В Лондон, където живея, контактувам с доста турци от България, Турция и Кипър, на няколко пъти сме обсъждали въпроса, че изписано на латински името на южната ни съседка има съвсем друго значение. Българските турци, които се изселиха в Турция, като идват в Лондон, не казват че идват от Турция, а казват че идват от България, дори някои от тях се представят за българи. Та един ми каза веднъж: "Ако кажа, че идвам от Турция, англичаните веднага свързват името на държавата с наименованието на пуйката и се смеят, та може и да ме попитат дали пуйка ме е родила", разказва Никола Филипов.

Така - преди две години той написва и включва разказа "Развенчана традиция" в поредната си книга. Публикува го и във вестник "Бг Бен", който се издава на български в Лондон и чийто собственик е българският турчин Нежди Халил.

"Сред турските ми приятели в Лондон също има пишещи събратя - писатели и журналисти, и този ми разказ се е разпространил из Турция, преведен от тях. Не съм сигурен къде е бил публикуван в края на миналата година, та в Турция се е започнало обсъждане на самото наименование на държавата. А именно защо съвпадат точно тези две наименования. И когато въпросът стигнал до Ердоган - ето решението: променят името на държавата си", допълва още Никола Филипов.

Никола Филипов е роден на 7 март 1948 г. Родителите му са будни и трудолюбиви българи от района на древната столица на Филип и Александър Македонски – град Пела, които не желаят да се погърчат и решават да се преселят в България. Следва висше образование в Пловдивския Висш природоматематически институт, днес Пловдивски университет, специалност физика. Има и двугодишна следдипломна квалификация по стандартизация и метрология към Техническия университет в София. Работи като учител в Калофер и Асеновград, бил е организационен работник и завеждащ отдел в Института по цветна металургия – Пловдив. Завършва трудовия си стаж като инженер в Лондон, където се и пенсионира.

Филипов започва да пише разкази, стихове и публицистика още от ученическите си години. Първата негова дописка тогавашният вестник „Септемврийче“ отпечатва, когато той е ученик в началното училище. В гимназията участва в литературно-творчески клуб, а като студент в Пловдив е редактор на студентска многотиражка „Полет“.

Има отпечатани над 600 журналистически статии в 30 различни български и чуждестранни вестници и списания. Негови литературни творби са включвани в сборници и алманаси на български и руски език. Автор е на 16 самостоятелни книги на различна тематика: „Воден през вековете“, „Пленена душа“, „Как да икономисаме 30 процента от електроенергия“, „Златна ябълка“, „Воденски манастир „Свети Кирик“, „Из турския Кипър”, „Четверодословие“ . Две от тях са на английски, една - на руски.

От 1998 г. живее предимно в Лондон, плод на което е и книгата му „Що е то Лондон и що прави нашенецът там”, претърпяла три издания. В нея в хумористично-сатиричен стил са описани патилата на сънародниците ни, попаднали в несвойствена за тях среда. Животът му е свързан с два града - Пловдив и Лондон, тъй като от двамата му сина единият се е установил в Лондон, а другият - в Пловдив.

ЕТО И САМИЯ РАЗКАЗ:

Развенчана традиция

От изпечените на фурна пТици най-вкусни ми са трътките (опашките) и вратлетата (шийките). Още от малък си ги заобичах тия две крайченца. А написах главно „Т“, за да не обърквате „птици“ с „пици“. По стародавна традиция англичаните срещат Коледата, техния Кристмас с печена мисирка или пуйка, както я наричат в някои райони на България. В Англия се натъкнах на интересни случки в тази връзка.

Най-напред ми направи впечатление, че почти месец преди Кристмаса, магазините в Лондон бяха вече заредени със замразени и охладени мисирки с надписи „Турция“. Ама в който и магазин да влезна – все това ми се набиваше на очи: Турция, Турция, Турция... „Брей-й-й... – викам си –толкова много мисирки все от Турция ли се внесени?“. Докато накрая разбрах, че англичаните наричали самите мисирки турция, тоест на английски език наименованието на тая птица съвпада с името на посочената държава - нито буква разлика. Каква ли прилика са намерили англичаните, за да нарекат мисирката на името на Турция? – помислих си аз, но не се задълбах във въпроса. А и не това е основното, за което искам да пиша тук. Нали руснаците пък наричат ъглошлайфа „българка“, защото внасяли такива машинки най-напред от България! Може и с мисирките причината да е подобна...

Въпросът е, че като се ожених някога за англичанка и дойдох зет в Лондон, на първия ни общ Кристмас тя сервира на масата печената турция, пардон, печената мисирка без трътка и без шийка. „Бре-ей, изпреварили ме – помислих си. – Някой, който ги обича като мен, си ги е лапнал още преди да пристигне печивото на трапезата!“

Когато проследих следващата ритуална мисирка още от фурната и видях, че тези мои любими окрайности пак липсват, озадачено попитах жена ми кога и кой ги изяжда.

- О-о-о, аз ги изрязвам преди да я сложа във фурната – най-авторитетно ме информира тя.

- Как така? Защо ги изрязваш? – недоумявах аз.

- Ами-и-и... мама все така правеше. Традиция!

Това, че англичаните са хора на традицията е неоспоримо. Не случайно в книгата си за нашенците в Лондон писах, че ако трябва да охарактеризирам англичаните и Англия с една дума, то това ще да е думата традиция! Но традицията за отрязване на любимите ми трътка и шийка ми се сториха без каквато и да е логика и любопитството ми ме подтикна да се позаинтересувам относно историята на тази традиция. Затова и при първата възможност попитах тъщата – какво знае майката на жена ми за тая традиция.

- Ами-и-и... изрязвах ги, защото и моята майка ги режеше – бе нейният отговор!?!

Доста възрастна и немощна вече, майката на тъща ми бе все още жива. Но в Англия и особено в Лондон три поколения в един дом няма да намерите. Тук даже две поколения в една къща са рядкост. Затова и бабата, след като умрял дядото (е, тая традиция – мъжете да умират по-рано от жените си не е само английска), отишла в старчески дом. Ама старческите домове в Англия не са като в България. В тях всеки обитател си има собствена баня, собствена тоалетна и ползва един куп привилегии. По празниците, който си
има наследници, ги посещава. Или те го посещават, ако е вече с незавидно здраве. Така и ние посетихме бабата и аз не се стърпях да задам вълнуващия ме въпрос.

- Е как така ще ги режат? – на свой ред се учуди тя.

След минутка обаче си спомни, че преди да забранят употребата на дърва и въглища в Лондон, тя ползвала за готвене малка печка на твърдо гориво. Фурничката на тази печка била малка, та не събирала стърчащите в противоположни посоки крайности на мисирката. Именно затова ги и отрязвала, а не поради някаква традиция.

Така аз развенчах една английска семейна традиция и от следващата година вече се наслаждавах на вкуса на трътката и шийката на коледната турция, пардон, на коледната мисирка или пуйка. Дъщерите копирали действията на майките си, без да се замислят или попитат защо това се прави именно така. А дали и някои други от безчетните английски традиции не са възникнали по подобни на описания тук от мене начин?