Актьорът и директор на Кукления театър Петър Влайков вече втори мандат ръководи малката голяма трупа под тепетата. Той е възпитаник на АМТИИ "Проф. Асен Диамандиев" и ПУ "Паисий Хилендарски". Като актьор е бил част от трупата на театър "Иван Димов"-Хасково. 

Влайков успешно продължи политиката на предходния директор Виктор Бойчев за привличане на млади и талантливи творци, на реализация на спектакли, насочени към различни аудитории - от възрастни, до цели семейства и естествено – деца, а вече и бебета. 

С него разговаряме за напрежението, което е напът да взриви сценичните изкуства, за политиките или липсата на такива и за пътя на оцеляване на любимата трупа на малки и големи. 

- Г-н Влайков, сценичните изкуства отново са изправени пред изпитание и са на кръстопът, какви според вас са основните проблеми? 

- Основният, най-големият проблем е това, че липсва ясна политика и дългосрочна стратегия за развитие на културата. Тоест, държавата не знае какво иска да спечели  Про боно като добавена стойност от инвестицията в културата си. Има национална стратегия за развитието на културата до 2029 г., но няма политики за реализирането ѝ. 

За времето, откакто съм начело на Кукления театър, не съм чул и дума за нея. Какво означава това? Че директорите на културни институти са оставени на самотек. Те сами решават на парче какви политики да водят през театъра и  като репертоар, и като ценности, и като цели. И това няма как да работи в посока устойчиво развитие и няма как да връща тази добавена стойност, която културата би трябвало да носи на обществото. Това най-сериозният бих казал огромен проблем в нашата културна среда. 

Другото нещо, което ми се струва, че е тотално объркано изначално, е това, че се опитваме да анонсираме културните продукти на пазарен принцип. 

- Какво означава това? 

- Това означава, че системата, по която се финансират сценичните изкуства, работи на принципа всеки лев приход се дотира с определена сума за различните културни институти – опери, оркестри, драматични, куклени и драматично-куклени театри, симфониети. С тази дотация би трябвало да покрива разликата между покупателната способност на потребителя на този продукт и реалната му пазарна цена. Тоест държавните културни институти в сценичните изкуства работят на пазарен принцип, а това не може да доведе до качество. Единсвеното хубаво на тази система е, че стимулира сектора да работи. Т.е. ти ако си стоиш в театъра и на заплатка, на практика не получаваш нищо. Трябва да произвеждаш. Затова смятам, че трябва да се приложат механизми, които да запазят този стимул за работа, но не и пазарния принцип, защото това няма как да доведе до качество. 

- А как могат да се съчетават тези две неща? 

- Аз мога да споделя единствено собственото си мнение, понеже самият факт, че не се е стигнало до консенсус при толкова обсъждания през годините на това колко е смислена тази методика и колко трябва да бъде променена, означава, че мнението се твърде разнопосочно. Това, което аз си представям, е, че трябва да се направи, е да се диференцират ясно различните видове сценични изкуства ва нашата културна сцена. Тоест, ние имаме държавен сектор. Той трябва да провежда национални политики в областта на културата и за това държавата го субсидира. 

Имаме независим сектор, който би трябвало да се грижи за това да намира нов театрален език, да експериментира, да търси нови форми и жанрове. Може да няма много публика, но ще бъде двигател на различни процеси в съвременното изкуство.

Ще ви дам пример с Пикасо. Никой не е вярвал, че очите, които е рисувал в носа и носа в ухото, ще поставят началото на цяла школа. Тоест, ние имаме нужда от независимия сектор, но той е оставен като сираче само и единствено да оцелява физически, а често и това е невъзможно. 

Третият вид сценично изкуство, е шоу бизнесът. То печели достатъчно, за да се самоиздържа.  Говорим за зрелище, мащабно и голямо – това е бизнес продукт и не се нуждае от държавна помощ. 

Първите два сектора трябва да са обект на държавна политика в областта на сценичните изкуства. Те са диференцирани, но пък ще изградят картината и какво трябва да се случи. И то ще роди държавната стратегия. Ще дойдат ясни отговори – какво искаме да правят културните институти, какви политики да провеждат, доколко ни вълнува да откриваме нови форми, жанрове и да инвестираме в съвременно живо изкуство, по какъв начин ще го подкрепим? И да си отговорим и на въпроса - какво място ще позволим да заеме шоу бизнесът? 

Това също би могло да бъде стимулирано през Закон за меценатството, през данъчни облекчения. Средствата да бъдат насочени към всякакви културни институти, галерии, музеи и така нататък и библиотеки. 

Но това са трите основни неща, които смятам, че трябва да се случат, за да се изпълним и за да можем вече да гледаме частния случай. 

- Кои са основните трудности, с които се сблъсквате като директор? 

- Всички проблеми отново с резултат от липсата на стратегия. Сега работата е като тази модерна, но с грешна граматика фраза – „всеки сам си преценя“.  Аз се опитвам през политиките, които води театърът, да запълня дупките, останали от образователната система. Става дума за липсата на развитие на въображението, оформянето на критично мислене, емоционалната интелигентност при децата и т.н. Аз виждам спънка тук, че няма подкрепа за провеждане на подобни липсващи политики. Ние сме разкрачени от много години в една система между руския модел на финансиране и западния принцип на проектно финансиране. И правим и двете неща така хаотично лутайки се, което не е добър модел. Няма как да бъде. 

- Къде в цялата картина е Министерство но културата, особено при положение, че от години Министерство на финансите притиска за реформи? 

- Отново трябва  да кажа, че проблемът е в далновидността на политиците, но и във факта, че сами предизвикахме и влязохме в този водовъртеж. Не могат да оценят правилно ползите, които култура би им донесла. Министрите на финансите имат обозрими времеви рамки и бюджетът ги вълнува какво ще се случи от тази до тази дата, после и прогнозите в тригодишен или четиригодишен план. 

Много рядко далновидността стига до там да надскочат четиригодишния мандат на едно управление. А да не говорим, че от дълго време българската политическа система функционира в едни много кратки управленски мандати. 

А проблемът с липсата на култура е виден на първо място в политическата класа. Неглижирайки културата, усещаме вече ярката липса на културни хора и в политика. 

- Ето затова културата винаги някак си остава във ъгъла, избутана. Винаги парите за култура се отнемат, за да се пълнят дупки, за да се погасяват искания на различни социални групи в България. И никой не си дава ясна сметка, че и в културата хората хранят семейства, живеят, плащат си сметки и в същото време, ако не всяка вечер през вечер, са на сцена и загърбват всичките си социални и други неудачи, защото трябва да играят за хората. 

-  Аз не искам да си мисля за хората на културата  като за клетници, не искам да ги поставям в ролята на жертви. В крайна сметка, всеки един от нас си е избрал какво иска да прави и го е приел въпреки всички неудачи, които съпътстват професията. 

Т.е. ние не сме в положението на жертви и не бива да мислим така. По-скоро трябва да мислим в посоката как по-добре да стигнем до повече хора и да ги ангажираме с това, което правим.  Как да предадем смисъл на това, което правим. Трудно е, защото изисква постоянство.  Резултатите от някои по-дългосрочни културни процеси изискват и по-дългосрочен хоризонт, за да стават видими и ясни. 

- И каква е картината след толкова години на катаклизми в културния сектор? 

- В момента ние виждаме резултатите от неглижирането на културата. Материализират се под формата на битова престъпност, на локали, на нарастване на зависимостите -  наркомания, електронни устройства, каквото щете. Много ще е добре ако успеем някак си съззидателно да съберем усилия, да опитаме да работим в посоката на това да започнат да стават явни резултатите от наличието на култура. Защото ги има,  българската култура е силна. Имам възможността да следя процесите в Европа  и страните около нас в кукленото изкуство. Имаме изкуство на много високо европейско, да не кажа световно ниво. На сектора му трябва малко повече предвидимост, да знаем, че спокойно можем реализираме програмите си година напред,  а не правилата да се сменят в движение. Да получаваме това, което сме си изработили. Нищо повече! 

- А защо не го получавате? Какво се случва всъщност? 

- Надявам се, че това е заради тежките периоди, през които преминахме, със смяната на толкова много правителства в последните години, COVID кризата.  Да е временно, но това изключително много наруши ритъма и възможността да се планира. Това не е задължително лошо, защото  от друга страна ни направи много по-гъвкави, но както казах, културните процеси са дълги и за да има някаква устойчивост имаме нужда от предвидимост и устойчивост. Само така можем да планираме резултатите, които постигаме в една година. Другото води до половинчати резултати. 

- Да ви върна към днешната ситуация. В средата на  2025 г. ви беше съобщено, че бюджетът със задна дата, т.е. се редуцира с близо 30%. Тази година започвате с удължителен бюджет, което на практика означава, че разполагате с още по-малко средства заради повишаването на работната заплата, на здравни и пенсионни вноски. Какво означава това за сценичните изкуства? 

- Това е болка. Ние сме жертва на нещо, което аз смятам за противозаконно. Нарушава нормативните уредби. Надявам се да се върнем към правилния, към верния математически резултат на изчисления на нашите бюджети, за да могат да функционират културните институти изобщо. Това означава, че в новия бюджет за 2026 г.  трябва да стъпим на бюджетите ни в 2024 г., които да бъдат индексирани с инфлацията и порастването на минималната работна заплата в 2025 и 2026 г. И на тази база да бъде изготвен бюджет за култура в 2026 г. В противен случай реалните резултати на сценичните изкуства ще бъдат силно изкривени и неверни.