Големият български поет и белетрист Калин Донков бе гост на поредицата "Spirt and Spirit" в Петното на Роршах. Той представи новата си книга "Отпечатък от никого" (ИК "Жанет 45") и разказа за тайнството на творчеството, срещите и историите, белязали пътя му, за белезите от миналото и страховете за бъдещето, пише PlovdivTime.bg. 

Донков е роден на 2 декември 1941 г. в Беглеж, израства в Плевен. Завършва гимназия в Плевен и журналистика в Софийския университет. Работи в Националната телевизия и Националното радио, както и в много периодични издания, сред които в. „Антени“, сп. „Септември“, в. „Континент“, сп. „Европа 2001“, в. „Епоха“, сп. „Български воин“. Има своя колонка във в. „Сега“. Интерес сред читателите намират неговите поредици „Частен случай“, „Ранни мемоари“, „Нерви и утехи“. Поезията му е преведена на английски, руски, френски, испански, полски, чешки, словашки, словенски, сръбски, украински, гръцки, арабски, пенджабски и др. Проза – на руски и чешки. По стиховете му са създадени песни, по някои прозаични творби – филми и пиеси. Има издадени 11 стихосбирки и осем прозаични книги.

Ето какво сподели големият български писател по време на срещата си с пловдивските читатели: 

ПОЕЗИЯТА ЖИВЕЕ САМА НА ТОЗИ СВЯТ

Като начинаещ поет и млад вестникар отидох при Емилиян Станев  да правя интервю.  Съвет от класик, но едва ли бих го послушал, ако това не беше и моята вътрешна нагласа. Отидох при него, за да направя интервю. Станев много трудно допускаше хора до себе си и беше ме проучил предварително. Тогава ми каза: „Гледай през живота си да дадеш повече интервюта, отколкото ще вземеш”.  Имаше предвид, че ако се вихриш като повече като журналист,  хората ще забравят, че си поет. Спазвах това правило.

Поезията живее сама на този свят. Тя е едно неуправляемо тайнство – например повечето велики поети не са написали това, което искат а нещо друго.

Аз вярвам, че стихотворенията съществуват някъде и поетът се натъква на тях в някакво особено състояние. Не че са написани, а е предопределено да бъдат написани.

ДА ПИШЕШ ПО ПОРЪЧКА – МИСИЯ НЕВЪЗМОЖНА

Винаги съм се чудил как преди години се появяваха стотици стихотворения за 1 май, например. Как им идва вдъхновението точно в този момент на хората?  Оказа се, че не е било вдъхновение, а нещо друго.

Аз продължавам да вярвам, че всичко в поезията идва отнякъде. Може да звучи нематериалистично, но е истина.

Ето ви и пример с една история.

Прочутото  аржентинско танго „Бесаме мучо” е написано през 1941 година от едно 15-годишно мексиканско сираче. Сяда на пианото и създава тази безсмъртна творба. Консуело Веласкес не смее да покаже тангото си на никого, но все пак го дава на своя приятелка. Тя занася песента в радиото, оттам я харесват и записват. Случва се по време на войната – време на смърт и глад. Тази песен се превръща в символ на любовта. Хиляди велики изпълнители я пеят, на нея се влюбват, разделят, откриват, целуват.  Без да знаят кой е авторът на това гениално произведение. Въпросът е - как това 15-годишно полудете полужена, още необичано и нецелувано, създава такава страстна музика? По-късно, години наред, Консуело се съпротивлява на „Бесаме мучо”, никога повече не композира танго, макар че тази песен  я прави известна и богата, отвежда я в Холивуд, където в нея се влюбва Грегъри Пек. Композира много, но нито една друга нейна творба не постига популярността на „Бесаме мучо”. До последния си ден тя не успява да обясни кое е тайнството, помогнало й да напише тангото.

ВДЪХНОВЕНИЕТО – ТИХ ЗВУК НА КАМБАНА

Камбаната на вдъхновението звъни много тихо и се иска човек да е с много чисти сетива, за да улови камертона, който настройва поета. Трудно ми е да кажа как се случва това, кога…

Мисля си, че човек не трябва да научава всичко за поезията, защото така загубва трептенията й.

Спомням си, когато бях малък, как се впечатлявах от факта, че китайците взимат един самолет или една кола,  разглабят ги и после ги сглобяват отново. По-късно разбрах, че те никога не литват или потеглят.

Има такова нещо и в поезията. Тя може и да се размножава, да се копира, но после стихотворението не литва няма ли магия. Затова казвам, че който се доближи толкова близо до поезията, вероятно се разочарова.

ДУМИ „АНТЕНИ”

Беше дошло времето, в което демагогията буквално ме подлудяваше и започнах да пиша текстовете в „Антени”. Не казвах всичко, което мислех, но това по някакъв начин възбуди хората. И от обратната връзка с тях, разбрах, че не само хлябът е важен.

След промяната не осребрих бунта си. Това щеше да бъде самоубийство. Ако един обикновен човек пребие коня си, след това го впряга и започва да оре независимо от жестокостта си. За твореца да предаде таланта си, оръжията, с които създава стиховете си, това е смърт.

Още преди 1989 г. усещах, че нещо ще се случи, защото чашата на търпението бе до ръба си. След това отново не знаех какво ще се случи, но знаех какво няма да се случи. Затова бягах от политиката, освен когато я описвах с перото си.

БЪЛГАРИЯ КАТО ДИАГНОЗА

Притеснен съм за българския народ, защото губим време. Загубата на време е кататастрофа, нещастие. Това е времето на нашите деца, но и на още бъдещи поколение. Това не ми дава покой.

ЛИТЕРАТУРНАТА СЦЕНА ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 30 ГОДИНИ

Мисля, че литературата ни се съвзе и се възражда. Промишлеността, селското стопанство, образованието, спортът бяха унищожени. Литературата обаче стъпи на здрава основа – и прозата, и поезията.

Наскоро разбрах, че в един сайт за поезия са регистрирани 30 000 поети. Това е повече от армията ни. Тези хора са като трезор – хора с друга нагласа, потенциални читатели.

Горчилката идва, когато нещата започнат да се повтарят – конюнктура, любимци, награди.

МЕСТАТА НА ПОЕТИТЕ НЕ СЕ ОВАКАНТЯВАТ

Помня в по-новите времена, когато дойдоха младите поети, как искаха старите да се махнат. Пишеха по вестниците. Те не разбираха, че местата на поетите не се овакантяват. Дори тях да ги няма, стиховете и песните остават. Кой може да седне в стола на Достоевски, например?

Загърбването на значимите автори преди промяната беше умишлено, обмислено, проведено и финансирано.  Пример за това е романът „Тютюн” на Димитър Димов.  Една от най-значимите книги на онова време, срещу която има разправа. И тя не е толкова от властта, колкото от колегите на Димитър Димов.  Димов получава дори Димитровска награда, Вълко Червенков пише положителен отзив за романа.

Писателите са го нападали и се е случило чудовищно нещо – един роман, написан и изстрадан, е бил преправен. Не е било от страх, някак са убедили Димов.

ПОЕЗИЯТА КАТО НУЖДА

Нуждата от поезия никога не е намалявала. Поезията влияе най-силно на обществото. Вдъхновява, генератор е на бъдещето.

ТЕАТЪРЪТ – НЕСБЪДНАТА ЛЮБОВ

Имам само две пиеси, писани за театъра и по всеобщо мнение бяха успешни.  Не ми се искаше да се занимавам с театър, но бях въвлечен от приятели режисьори и актьори. Първата пиеса „Предпоследно сбогом” се игра във Варна и в „Сълза и смях” в София. На „Обичан до смърт” премиерата бе в Пловдив. Постави я Руси Караманлиев, който сега е в Америка. Игра се и в Младежкия театър. Интересно е, че повечето театри, където се поставяха мои текстове ,излизаха в ремонт. Този на Младежкия  продължи 30 г.

Ако трябва да бъда честен, разочаровах се от театъра.  В този период на репетиции се наслушах на клюки и злословене. После години наред не стъпвах на представления.

ПОУКИТЕ ОТ СОЦИАЛИЗМА В ИСТОРИЯТА И ЛИТЕРАТУРАТА

Не осмислихме миналото, а там има много поуки. Най-голямата от тях е, че не можахме да осъзнаем, че . Това не разбраха и хората, които поведоха разправата с Димитър Димов, например.

ЗА ТВОРЕЦА СЪС САМОЧУВСТВИЕ

Творецът трябва да има самочувствие. Спомням си един разговор с Гена Димитрова. Разказа ми как в едно селско кино, още като момиче, е гледала „Травиата” и е слушала партиите на Виолета. Каза ми: „през цялото време знаех, че това мога да го изпея и по-добре”. Нескромно звучи, но е истина.