Своята 60-та по ред самостоятелна изложба откри един от най-умелите пловдивски майстори на четката – Минчо Панайотов. Залата на Галерия „Елизиум” едва побра желаещите да се насладят на творбите, обединени от вечната тема за възхищението към жената.

„Маестрото има над 350 участия в изложби в България и по света, а аз се чувствам вдъхновена от неговата жизненост, а не само от платната му. Мога да прекарам часове в разговор с него,” – сподели при откриването собственичката на пространството София Марков и даде думата на художника, който преди всичко благодари на семейството си за подкрепата, както и на всички, съдействали за организацията на изложбата.

По време на събитието бяха представени картини, изпълнени в жанра на живописта и графиката. Думата получи и д-р Виктор Симеонов – учен в областта на правото, ценител на изкуството и приятел на Минчо Панайотов, който сподели:

„С всяка следваща картина цветът при Минчо става все по-наситен и дълбок, а формите – все по-обобщени и убедителни. Аз имам усещане, че всяка нова картина за него е едно вълнуващо приключени в търсене на естетика, изчистена от всичко излишно. Тази естетика обаче поставя същностни и архетипни проблеми, а не съществува сама за себе си,” – коментира Симеонов.

А малко след официалното откриване на изложбата Минчо Панайотов отговори на няколко въпроса специално за читателите на TrafficNews:

- Маестро, поздравления най-напред за изложбата! Вие сте избрали да се посветите на изкуството, но каква е вашата причина да го направите?

- Аз не съм посветил живота си на изкуството, просто обичам тази територия. Ако изобщо можем да определим изкуството като територия. Смятам, че и при другите е така – човек тръгва към нещо или заради възхищението си към създателя му, или от прехласване по самата творба. Щом човек се прехласва по нещо подобно, значи има вродена такава нагласа. А пък аз най-вероятно имам слаби ангели (смее се). Просто страшно много обичам това, което правя.

Истината е, че още преди да се науча да пиша, съм започнал да рисувам. Вероятно това ми е било най-близкият начин на изразяване.

- Доколко изкуството ни отдалечава от реалността и доколко ни връща към нея?

- Тя, реалността, е нещо много относително. Зависи човек как я усеща, как я вижда. Реалността е нещо индивидуално. Това, което ние виждаме, също е някаква реалност, която е вътре в нас. Изкуството е област на фантазмите, преди всичко. Защото човек, който рисува конкретен предмет от заобикалящия го свят и се мъчи да го наподоби, той е слаб художник. Тоест, прави някаква реплика, някакво копие на нещата. А истинската творба трябва да бъде преживяна. Това преживяване е ключът, който отключва промяната. И в този смисъл реално и нереално се преплитат. Аз може да виждам една реалност, която за човека срещу мен да е нереална, и обратно.

- Изразните средства на изобразителното изкуство са различни от тези на другите изкуства. Какво обаче другите изкуства трябва да научат точно от изобразителното изкуство?

- Ако в основата на езика стои простичката фонема, от която се образуват срички и думи, то тези думи винаги пораждат образ. Този образ може да подражава на дума или звук, но никоя дума или звук не могат да подражават на него. Образът си е самодостатъчен и това е характеристиката, която отличава изобразителното от другите изкуства. А това, към което те трябва да се стремят, е да успеят да породят образ в съзнанието на човека.

- С Вас са правени много интервюта и отделно сте се срещали с много хора през живота си. Кой обаче е въпросът, който никой никога не Ви зададе?

- Никой не ме е питал коя е основната нишка, която свързва всичките ми творби – като атмосфера, като образ. И добре, че не са ми го задавали този въпрос, защото аз нямаше да отговоря. Много е личен отговорът.

- А ако днес малкият Минчо можеше да срещне маестро Панайотов, какво щеше да му каже?

- Нямаше да му каже нещо конкретно, а по-скоро щеше да му задава въпроси. Аз през живота съм натрупал много преживявания, много познанства, видял съм много места по света. Имам общо около три години, плътно прекарани в световни музеи. А като дете някои от тези неща може би дори не съм си ги и представял. Исках да посетя много места, за да науча конкретни неща. А сега вече съм ги посетил, така че, ако някогашното дете можеше да се срещне с мен сега, само щеше да задава въпроси.