Никой в Ново Железаре  не е виждал 77-годишната Дойка Ковачева да се разхожда. Тя се движи като девойка , бързаща за първа среща..  Краката й едва докосват асфалта, сините й като мъниста очи любопитно шарят.  Върти мотиката като жонгльор от цирка. Никога не е спирала да работи. На младини ставала в 4 часа и спринтирала между оранжериите, нивите с тютюн и краварникът , където дои животните. Прибирала се вечер и се занимавала с децата. „На дядото му давах само печката да пали и да пазарува. С друго не се е занимавал. Той беше пет години по-малък от мен, дойде зет в къщи, но родителите ми много го обичаха” .  Баба Дойка си спомня , че по-възрастните я съветвали да не си дава толкова зор и че паметник няма да й вдигнат. „Признание не чакам. Искам децата да са добре. Това ми стига. Легна ли- умирам. Да има чалъм , хич няма да лягам”.  Дългите зимните вечери пъргавата старица прекарва пред телевизора. „От едно време обичам да гледам телевизия. Като излязоха първите телевизори,  се тръшнах , баща ми даде пари и си купихме една „Опера”. А още къщата не бяхме покрили”.  Гледа филми, слуша  народна музика . Избягва новините , защото я изнервят. „Като гледам за тези хора, където ги нападат и мъчат , сърцето ми се къса. А нощем ми е страшно- спя с ръката на телефона”.

Далеч от градския шум и трафика,  времето сякаш се забавя и дори спира . Озовавайки се в центъра на поредното безлюдно село изведнъж се чувстваш като герой от онези филми, в които след катаклизъм оцелява единствено той.  Пусти спирки, ръждясали детски катерушки, буренясали градинки, руини от кирпичени къщи. И все пак  знаеш, че там някъде, в притихналите улици има  живот. Те са там, нашите родители, баби , дядовци. Сами в огромните къщи, които са построили с идеята някога там да гледат внуци и правнуци. Сами сред дворовете с размери на училищно игрище. Сами сред спомените си за времето, когато по улиците се е чувал детски глъч и тракане на колелета. Някои от тях стиснали зъби, пренебрегват болките и продължават да превиват гръб в градините. Важното е да има за децата! Други напълно безпомощни ,броейки дните до неизбежното. Дните им преливат от самотия. Не самота. Самотия! Самотата е изначално чувство - човек се ражда сам и сам умира. Някои дори го търсят умишлено. Но самотията.... –това е смачкваща болка, празнота, гняв и безсилие. „Дядовците” са си отишли, децата са далеч, вкопчили се в собственото си оцеляване.

Идват, когато могат. Внуците - само по празници. Семействата са разделени, едните самотни тук, другите – в чужбина. Всеки лъже, че е добре. Пазят се един друг. Отколешният ритуал на споделянето вече го няма. Вместо за  собствените си деца, възрастните хора треперят за съдбата на героите от турските сериали. Докато те са събирали като пъзел парчетата живот след промените, светът се е променил безвъзвратно. Не искат да напуснат къщите, строени с кръв и пот, в които са минали най-хубавите им години. Не искат да пречат на децата. Предпочитат спомените. Когато срещнат непознат – се разкъсват между неистовото желанието да поговорят с някого и страхът, че могат да се превърнат в жертви. Някои са се примирили и са се привърнали в доброволни затворници зад високите зидове на къщите. Други продължават да се движат като зъбчати колелца в добре смазан часовников механизъм. Движението е живот. Дори и  на инат! 

SOS e универсалният сигнал за помощ, който хората изпращат, когато са в беда.  Save Our Soul – Спасете нашите души. Своите също!

Всички лица от изложбата са на възрастни и самотни хора, които са част от социалния проект на охранителната компания TRAFFIC SOT. Изложбата SOS бе стартът на националната кампания SOS! Час внимание!, организирана от TRAFFIC SOT и БЧК. Тяцели да ангажира всеки, който има възможност, да отдели няколко часа  и да се включи в месечните акции, в които доброволци гостуват на самотни възрастни хора. Кампанията не е свързана с набиране на средства, но провокира хората да отделят нещо по-ценно от парите - част от свободното си време.

Още за кампанията четете ТУК