С мащабна изложба Пловдив ще отбележи 70-годишнината от рождението на един от най-значимите съвременни български творци – Анастас Константинов (1956 – 2017 г.), която се открива на 17 март в 18 ч. Експозицията ще представи ключови етапи от творческия път на художника, чието изкуство остава символ на мистичния експресионизъм и духовната свобода. Творбите ще бъдат подредени в Залите за временни експозиции на ГХГ – Пловдив на ул. „Княз Александър I“ №15. Изложбата включва емблематични живописни платна и скулптури от различни периоди на автора – от ранните му търсения, през концептуалните цикли, до зрелите му монументални творби.

В този контекст юбилеят е повод за среща с изкуството на Анастас, което още през 80-те години разчупва идеологическите рамки и намира духовните измерения с неподражаем авторски стил. Творецът, чиито работи са притежание на колекционери от световен ранг, винаги е подчертавал органичната си връзка с Пловдив и неговата духовна енергия.

За изложбата и магията на твореца Анастас Константинов разговаряме с проф. Емилия Константинова, която освен ръководител на катедра „Теория на изкуствата“ в АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ е и спътница в живота на големия художник. 

- Проф. Константинова, предстои откриването на една важна за Пловдив изложба, в която ще си спомним за таланта на художника Анастас Константинов и ще отбележим 70-годишнината му. Какво ще види публиката в Градската галерия? 

- Изложбата ще бъде едно възкресение на цветовете. Тя идва на време не само преди рождения ден на Анастас Константинов, но и седмици преди Великден, свързан с имения му ден. Анастас Възкресен! С тази изложба мисля, че ще затвърдим и факта, че Пловдив е един уникален град с многовековна културна традиция, генериращ творци със световно значение и че в тези изпитващи духа ни времена сериозното изкуство не е просто красив декор, а наистина е опорна точка за обществото. Представянето на творец като Анастас  дава също и кураж на младите, които поемат по един доста трънлив път на своето творчество. 

Имам предвид, че и той често подчертаваше, че има лишения, но в крайна сметка усилията се отплащат. Няма известност, която да не е изстрадана и платена, но копаейки в тази нива, творецът ще бере плодовете на своя труд. Въпросът е да устои с характера си на всичко, което по някакъв начин по пътя ще му пречи. 

Показвано в престижни частни публични колекции по света, това творчество завинаги ще се вписва в опита на живописта да въплъти космическото измерение на човешката душа и да отрази трагичния вкус на времето, в което тя битува на земята. Юбилеят  е повод за равносметка на едно изключително художествено присъствие, което продължава да вдъхновява, чрез своята метафизична дълбочина и естетическа мощ, защото наистина Анастас имаше един и неподражаем стил, който беше доста оценен в световен аспект. 

- Той не беше артист на отъпканите пътеки. Умееше да противостои на временните моди и да показва собствения си уникален стил и като човек, и като артист. През какви трудности преминаваше, за да устои? 

- Трънливият път на всеки творец, който върви към световните сцени, е съпътстващ живота му. Никога не е бил постлан с цветя и рози. Анастас беше изключителен творец, който имаше и своята гражданска позиция. 

И в тази връзка - без да е документално - изкуството му има ясно определена социална позиция. Като човек се интересуваше от съвременността. Това се вижда в картините му. Дори когато прибягва до внушенията на една притча, например за богатия Лазар. Имам предвид няколко такива картини, но тук споменавам една, която публиката ще е види в изложбените пространства на Градската художествена галерия. Тя идва от Художествена галерия-Добрич.  Алегорията в Тодоровден - също емблематично платно, което ще бъде показано за първи път в изложбата. В крайна сметка за художник като Анастас това митологизиране не беше удобна територия за бягство от действителността, а по-скоро средство за постигане на едно по-високо равнище на философски обобщения и емпиричен факт. 

- Не беше ли концептуалната му работа причина за преждевременно закриване на една от ранните му изложби?

- Да, така е. Това се случва през 1986 г.  Анастас открива в галерия „Стръмна“ може би първата концептуална изложба, представена в Пловдив и която преждевременно е затворена от тогавашната власт под предлог, че е идеологическа диверсия и религиозна пропаганда. Но той не се побоя да продължи нататък. Напротив, въпреки изказванията от типа „сега трябва да се скриеш“ той много усилено продължава да работи и няколко месеца след това открива доста мощна изложба в София. 

Всъщност премеждието му е един допълнителен тласък в творчеството му, така че той наистина да продължи напред. Трудностите наистина биха били много, дори ако вземем само финансовия аспект. Въпреки това, един автор като Анастас със своята мощ и талант, но и със силата на характера си, продължи и да държи стойността на своите произведения. 

- Имаше ли моменти, в които губеше кураж при цялата действителност, в която живее? 

- Ами да, имаше и такива ситуации, но някак си с преспиването, с минаването на нощта, му идваше нова сила. Той беше и силно вярващ човек, което също го крепеше. Моментите на отчаяние бяха много кратки. 

После бързо тръгваше наново и продължаваше с нови сили, с нови инвенции, за да покаже винаги нещо ново пред публиката. Фред Еверт отбеляза за неговите картини, че винаги са едно предизвикателство, заставящо публиката да се ангажира. Този вечен стремеж на Анастас Константинов беше оценен и от публиката, и от колекционерите. 

Ето тази многоликост ще бъде представена в изложбата, отразяваща сложната му многопластова личност.

- Какво означава сложна личност, многопластова? 

- Той винаги беше неутолимо жаден за това непостижимото реализиране на живота извън времето. Не толкова като признание за творчеството му, а като страст към недостижимия интензитет на нетленното отвъд рутината. 

Него го вълнуваха доста други неща. Битовизмите му бяха несвойствени. Обичаше да общува и вкъщи винаги беше пълно с много хора. Имало е случаи, когато някоя вечер сме само двамата, той се чудеше какво се случва, защо няма никой. Започваше да върти телефони и да събира хората. Имаше нужда да споделя, да разговаря. Защото това да рисуваш е доста интимен процес на самовглъбяване. В ателието ставаше съвсем друг човек. 

- Кои бяха хората, с които най-често обичаше да общува и да споделя своите творчески търсения, лични преживявания, емоции? 

- Това бяха хора интелектуалци, куратори, изкуствоведи, български писатели. Имаше доста приятели и в България, и в чужбина. Няма да забравя едно гостуване на писателя Антон Дончев. Дойдоха да разгледат картините му с няколко човека. Една от дамите попита Анастас как рисува тези картини. Антон Дончев веднага реагира с думите: „Погледни ги, те ще ти разкажат“. 

 - Как приемаше живота отвън и това, което се случваше в социален и политически план? 

- Емоционално, просто художниците са много чувствителни и всички неща, които се случват, ги преживяват по-интензивно. Ще цитирам по памет думите на Аксиния Джурова: „Във време на безстилие и безсилие Анастас дръзва с изкуството си да се противопостави на обичайния начин на представяне на изложби и се обръща към християнството, поставяйки врата и под нея горяща свещ“. Това са думи по повод закритата изложба. Анастас намираше своите начини да се изправя срещу живота отвън, превръщайки изложбите си в храм на изкуството и място за противопоставяне. Неслучайно хората, прекрачвайки прага на галерията, са изпитвали необходимостта и те да запалват свещ в онази изложба през 1986 г.  Както палиш свещ в жертва на Господ в църквата. Той умееше чрез изкуството си да показва своето отношение и именно тази случка е отношение към онази сива затворена система, в която ние всички живяхме. 

- Разкажете някоя интересна, по-емоционална, забавна история свързана с него. 

- Много са, той имаше силно развито чувство за хумор и в същото време беше много интуитивен. Усещаше хората безпогрешно – кой е прикрит, кой е откровен. С едни се държеше с по един начин, с други се забавляваше и даже може би нараняваше. Беше като дете. Случвало се е да гони хора. Един френски колекционер дойде и поиска да му поръча картина, но с ябълки и круши, натюрморт. Всички знаем, че Анастас не рисуваше натюрморти. Започна да го иронизира, разпитвайки колекционера какъв сорт и цвят да са ябълките и крушите. Това вбеси французина и той си тръгна с обиди и закани, че ще дискредитира Анастас Константинов и няма да има изложба във Франция. 

Имаше сблъсък и с мениджъра си в Питсбърг (САЩ), който искаше от него само да рисува и да не се интересува от нищо, с продажбите и колекционерите ще се занимава той. Анастас обаче беше ревнив към изкуството си и искаше всичко да контролира. Заяви категорично, че мениджърът му няма да влезе в ателието, докато не му предостави необходимата информация.  В началото, когато го посреща в Щатите, мениджърът се беше заел да разведе Анастас навсякъде и да му създаде културен шок. В крайна сметка културния шок го създаде Анастас. 

Той беше чешит и човек с огромна сила на духа, именно това го спаси от опасността да бъде послушен. 

- Кои бяха най-силните му творчески периоди?

- Трудно е да се разграничи един или два. Истината е, че имаше много хубави изложби, оставили следа в художествения ни живот. Публиката не оставаше безразлична, вълнуваше се, защото картините ги караха да се замислят. 

И закритата му изложба, и тази в ГХГ през 2014 г. Друга бе под надслов „Риби“. Има един цикъл „Сакрално за любовта“, представен през 1994 г. в изложбата на „Шипка“ 6 в София. Картините в него завариха критиците неподготвени за тази естетика. До момента авторите рисуваха по-хроматично. А Анастас за първи път показа любовта с ярки жълти и златни тонове. За сметка на критиката, публиката прие творбите с вълнение и радост. Следваха цикли като „Бисери от небето“, „Песента на траките“, и много други.

- Ако трябва да бъде описан артистът Анастас Константинов с три думи, кои биха били те? 

- Вяра, мощ и надежда.