Французойката проф.Мари Врина-Николов говори чудесен български език и е добър познавач на българската литература. Преподава превод и български език и литература в Националния институт по източни езици и цивилизации в Париж (INALCO). Превела е на френски около 50 книги на класически и съвременни български автори. Първата ѝ среща с българския език е случайна и чудновата. В далечната 1973 година съседи запознават родителите ѝ със семейство българи, които остават няколко дни на гости. Тогава французойката за първи път чува разговор на български език и решава, че трябва да го научи. Гостите ѝ изпращат учебници, а след това тя пътува с родителите си до България. Когато е на 25 години, започва да превежда български книги. Съдбата я среща с писателя дисидент Виктор Пасков и тя се омъжва за него. Вторият ѝ съпруг също е българин. Сега Мари Врина продължава да превежда български книги, като вниманието ѝ е насочено към съвременни автори. Тя среща френската публика с писатели като Георги Господинов, Теодора Димова, Еми Съдкъ, Рене Карабаш и др. За особени заслуги към България през 2008 г. придобива българско гражданство.
Носителка е на френската награда „Маларме“ за 2024 г. за превода ѝ на стихосбирката „Там, където не сме“ на Георги Господинов. Носителка е на наградата за превод на Сорбоната „Етиен Доле“. Отличена е с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и с отличието „Почетен знак на Столична община“.

Мари Врина- Николов бе гост на формата "Литературни срещи в библиотеката" в Народна библиотека "Иван Вазов" в Пловдив. Модератор на срещата бе д-р Вероника Келбечева.  Преди срещата проф. Врина даде интервю за TrafficNews. 

- С какво ви изкуши поканата от Пловдивската библиотека?

- Пловдив винаги е голямо изкушение. Много обичам атмосферата на градовете, които са космополитни. Това е град, където са съжителствали евреи, гърци, арменци, мюсюлмани, християни. И аз обичам тези отворени градове. Харесва ми районът от Джамията, където се преплитат епохи, етноси, езици. Рядко излизам от София, когато идвам в България. Тези срещи са важни за мен, защото се срещам с други хора. Те виждат нещата по друг начин, задават други въпроси. Така че винаги е интересно.

- А вие сте единственият професор по българска литература във Франция. Как виждате мястото на българската литература в европейски контекст?

- Много труден въпрос. Българската литература си е европейска, разбира се. Но трябваше да минават години, за да има достатъчно видимост. До „Букър“-а на Георги Господинов за мен беше ходене по мъките да намирам издателства за книгите, които смятам, че трябва да бъдат преведени.

- Как всъщност избирате кои книги да превеждате?

- Трудно мога да го обясня. Просто има книги, които не ме зоват за превод. А има други, които още на третата страница знам, че искам да ги видя на френски. Започнах от 25-годишна възраст и досега имам преведени около 50 книги. Мисля, че една литература, за да има видимост, ако не е позната, трябва да излизат годишно поне по две книги. Сега ми стана малко мъчно, защото излязоха списъците с номинираните за двете големи френски награди за чуждоезична литература. Във всеки списък има към 15 имена, но поне десетина от тях са от английски и немски, а български няма.

- Все пак вие следите съвременните автори. Кои от тях ви вълнуват най-много в момента? 

- Сега, например, много се надявам да намеря издател за „Ти, подобие мое“ на Радослав Бимбалов. Тази книга според мен е много важна, особено откакто Тръмп е на власт, защото тя показва какво е един свят без емпатия, когато емпатията е всъщност като престъпление. Сега ще се върна в Париж с три книги, които си купих.

- А от тези 50 книги, които сте превели досега, кои са ви донесли най-голямо удовлетворение?

- „Балада за Георг Хених“. Всичките седем книги на Георги Господинов. „Балканска рапсодия“ на Мария Касимова, „Лавандуловото момче“ от Бюрхан Керим, „Остайница“ на Рене Карабаш, „Направени от вина“ на Йоанна Елми, „Керван за гарвани“ на Еми Съдкъ. Наскоро излезе „Лято в Бурландия“ на Момчил Миланов. Също „Майките“ на Теодора Димова. Тъй като френските издатели не познават българската литература, те не ме търсят за определени заглавия, а приемат моите предложения. Така че аз всъщност съм агент и преводач.

- За първи път идвате в България през 1976-та, когато страната ни е зад Желязната завеса. А сега след три месеца ние ще пазаруваме на практика с валутата, с която пазаруват французите и голяма част от европейците. Как през вашите очи се промени България през това време?

- Да събера 2 минути в 40 години? Искате невъзможното! Разбира се, че не всичко е розово. Знам колко труден е животът за много българи. Знам също, че и в политиката не е розово. То какво е розово в Европа? Но за едно нещо съм абсолютно сигурна – много се радвам, че, колкото и каквито и трудности да има все още, България излезе от този ужасен режим. Когато почина баща ми преди пет години, намерих дневниците, които бяхме написали през 76-та. Дори планирам да ги публикувам.
Има неща, които се повтарят, явно са ме впечатлили. Например опашките. Опашки за каквото и да е. Или например как в някой магазин продавачката е на телефона или си пие кафе – няма сила, която да я накара да те обслужи. Тогава непрекъснато се говореше колко е скъп животът. Така че тези, които говорят с носталгия за онова време, че всичко е било евтино, явно просто са забравили. Забравили са и какво е да не можеш да говориш каквото мислиш.

- Европа е в много трудна ситуация. Може би най-трудната след Втората световна война. Актуален ли е все още девизът на Франция „Свобода, равенство, братство“?

- Все повече. Свободата, макар че и тя може да е накърнена понякога, но като цяло – окей. Равенство няма. Защото, ако си чернокож или арабин в метрото, те проверяват много по-често, отколкото белите. Мен никога не са ме проверявали. За какво равенство говорим? Братството мисля, че също липсва.

- Защо в XXI век, след толкова войни, разрушения и смърт, светът отново е на ръба на война? Как вие самата си го обяснявате?

- Аз съм в ступор от всичко, което се случва. Не мога да проумея как сега наглостта има толкова власт. Въпреки че не участвам, аз изпитвам срам и болка, защото съм безсилна. През Втората световна война са били избити 6 милиона евреи. Но тогава информацията е достигала трудно, далеч не всички са знаели какво се случва. Но сега всички знаем какво става. Знаем какво става с Украйна. Знаем какво става с палестинците. Знаем много добре и въпреки това се случва. Което значи, че XXI век е по-циничен от XX век. И се чувстваме толкова безпомощни и виновни. Аз намирам убежище в литературата и чета много. Напоследък „засядам“ в книги за Втората световна война и за периода след Нюрнбергския съд. Другото ми убежище е преводът. Доскоро имахме един световен ред, който все пак обещаваше или поне така изглеждаше – някакъв човешки прогрес. Изведнъж всичко се преобърна. Имам чувството, че съм била много наивна. Или може би всички сме наивни. Може би продължаваме да сме наивни, като смятаме, че всичко това ще ни заобиколи. Ами вече сме заобиколени.

- Мислите ли, че изкуственият интелект ще замени преводачите?

- Вашият въпрос има два отговора, които си противоречат – по принцип не може, обаче започва. Тоест, разбира се, че не може, защото преводът не е механична дейност. ИИ не може да преживява това, което уж превежда. Но всъщност някои издатели вече го използват. Във Франция вече има издатели, които поради финансови причини използват ИИ – минават един художествен текст през ChatGPT и след това плащат нищожна сума на някой преводач, за да го редактира и да сложат името му. А дали самите преводачи биха се изкушили да го ползват? Не знам. Тези, които познавам – не, разбира се.

- В България много родители се притесняват, че техните деца не четат. Във Франция едва ли е по-различна ситуацията?

Да, проблемите са едни и същи. Другото е липсата на концентрация. Трудно е да задържиш вниманието им. Изкуственият интелект не помага за това – той опростява нашата мисъл, защото опростява езика.