Писмото на Надежда се появи в интернет. Тя е майка на дете с аутизъм. Пораснало вече дете, което трябва да тръгне на училище. Като всички останали деца. Само че…

Всъщност предлагаме ви цялото писмо на майката, без редакторска намеса. Сигурни сме, че няма да ви остави равнодушни. Дори ще ви разгневи…

Да ви разкажа аз за нашите перипетии с 1 клас, мислим мислих, та реших все пак да го направя обществено достояние.

Както ви бях споделила, подадох документи в няколко училища. Не ни приеха, по стечение на обстоятелствата и вероятно поради настоящата наредба на Общината, са ни приели в „елитното“ 32-ро училище. Много добро, централно, какви възпитаници има ехее-е-е му се не знае и Оксфорда на Софията.

Вчера, след като съм събрала всички необходими документи отивам да го запиша (за записване след 1 класиране има точно 24 работни часа). Влизам, седят цяла стая жени, приемат документи. Попълвам, подавам, всичко както си му е реда. Стигаме до удостоверение че е завършил предучилищна група. Понеже Борис не е завършил такава тъй като по закона за приобщаващото образование е на самостоятелен план и е завършил група за деца със СОП, подавам документите от тази група и заповедта от Инспектората, че Борис има нужда от подпомагане. 

Вика се заместник директорката, която ме поглежда все едно искам да измия прозорците на колата ѝ на произволно софийско кръстовище. „Не може“, отсича тя, трябва да има удостоверение за завършена предучилищна. Показвам документи, говоря за наредби, закони. „Не може“ пак отсича тая и се фръцва. Почвам пораженски да си прибирам документите, една жена ме поглежда със съчувствие и казва: Срока е до утре в 17 часа, върнахме няколко деца с такова бележки като вашата и никой не се е върнал.

FINE!

След цял следобед разговори по телефона, ходения до Инспектората, разговори с директорката и преподавателите на 112 ОДЗ, в 17.33 получавам заветната бележка, като разбирам че ми е направен някакъв гигантски компромис. За което благодаря, знам че не бяха длъжни но ми влизат в положение.

Днес в 9.30 се появявам в 32 училище и вече понеже не могат да ме гонкат по устав че нямам документи, някак си се наложи да ги приемат. Докато попълваме някакви финални неща се оказва че говоря с училищния психолог на име Люси, прекрасна дама с чудесни и добри очи. Покани ме да си поговорим за детето, все пак е в нейния ресор и ми се стори че ѝ важно да знае какво предстои. Отивам в кабинета ѝ и разговаряме, какво може и какво не може Борис, с кого работи Люси си записва прилежно всичко и е мила и заинтересована от детето. Докато говорим, звъни телефона. Люси казва „Да, тук е. Да, ще предам“

HERE WE GO си викам аз, щото съм наясно че лайната удариха вентилатора. Люси затваря телефона, и аз даже без да я изчакам питам „Директорката иска да ме види? “ Люси свежда поглед и потвърждава. Казва „Вие знаете как са нещата“. О, да, знам.

Взимам си довиждане с Люси и тръгвам да излизам. Заместник директорката ме чака в коридора, кани ме в кабинета. Срещу мен застават трима обвинители. 
След разпит какво може и какво не може детето, дали е агресивно и как така ще бъде на индивидуален план на обучение (защото нали закона какво му предоставя и те какво искат да му предоставят са две различни неща) следва:

- Защо не му намерите друго училище? Защо при нас? 
- Защото никъде не го искат. Само вие го приехте. 
- Ама аз също не съм сигурна че ще го приема!
- Хм, сега точно по кой критерий ще ни дискриминирате? 
- Ама те са много деца. Ама то няма да е удачно. Дайте го някъде другаде. 
- Значи, уважаеми дами, искате да ми кажете вие трите, че без да сте видели детето ми, не сте му видели очите, какво може, какво знае, какво иска вие сте готови да го дадем в Помощно училище?!
- (и трите ужасени в един глас) НЕ НЕ НЕ, не сме казали подобно нещо, ама ако може в ДРУГО училище, не в нашето. 
- Кажете ми кое е това друго училище, кажете ми къде да го запиша и го местя, на момента.

Мълчание. Защото, уважаеми педагози, общинари, държавни служители нашите деца са за ДРУГО училище, да бъдат нечий проблем, на някой друг, не на великото елитно училище, да не им разваляме рахатлъка. Защото трябва да промените, себе си, начина по който преподавате, начина по който третирате всички деца като говеда от едно стадо, начина по който НЕ разрешавате проблеми.

И това, че се опитвате да маскирате дискриминацията и хомофобията си със „загриженост за детето“ ме кара да повръщам.

Мразя е силна дума и не я използвам никога. Мразя ви. Мразя пълната ви безпомощност. Мразя лицемерието, мързела и изкуствената ви помпозност.

ВИЕ НЕ ЗАСЛУЖАВАТЕ БОРИС. И той не заслужава всичко, което ще му причините, ако го дам в повереното ви учебно заведение. Затова и няма да го направя.

Продължаваме търсенето. На ДРУГОТО училище. Там, където Борис ще е у дома. И ще бъде обичан и разбиран. А до тогава, успех на първокласниците и напред, науката казват била слънце.

***

Под поста на майката заваляха коментари – на други майки, на обикновени хора, на учители. В огромното си мнозинство те са гневни заради това, което трябва да преживее Надежда, на това, на което е осъдено момчето й. Ето някои от тях:

Аз съм учител. Толкова се натъжих като прочетох споделеното! Това е срам, гневна съм! Вярвам,че прекрасното ви момче ще намери своето място в училище!

Сегашната форма на образование в България няма бъдеще. Домашна форма на обучение, кооперативи и алтернативни/специализирани учители може би е решението..

Това не са нито учители, нито педагози - това са административни мишки, без извинение! От тия, сивите, гадните, с дългите опашки - ако ги захранвате с "книжни трохи" периодично, може и да се смилят...

Ето затова никога няма да се върна в България, затова мразя държавата, която не помага на нашите деца. Днес прочетох, че едно дете след дълга битка с рака е починало, дете, на което държавата обърна гръб. Живея в Лондон от 3 години. Отношението на учителите към децата тук е прекрасно. В класа на дъщеря ми има дете с аутизъм, има глухонеми деца, а в училището учат и деца с дцп и в инвалидни колички. Всички тези деца не са различни, учат заедно с другите деца, обръща им се изключително много специално внимание и грижи и се развиват страхотно. Класа на дъщеря ми нямаше да е същия без Ишон или Фреди, които са прекрасни. Децата учат езика на глухонемите, за да комуникират помежду си. Социалната политика е на много високо ниво. Надявам се някой ден и за България да мога да го кажа, но едва ли. Успех с училището и дано намерите страхотни хора, които да възпитават и учат това прекрасно дете!