Има една определена група хора – не знам защо, но те са винаги мъже, които са обсебени от идеята да сравняват всичко и всеки. Независимо дали става дума за песен, албум, музикант, актьор, филм, футболист, те постоянно ги степенуват и се карат кой е по-добър. Кой е по-добър – Роналдо или Меси? Този спор вече изглежда стар като света и всеки разумен човек бяга от него, но тези двама футболисти продължават да бъдат противопоставяни на базата на огромната статистика, с която са въоръжени. Не е нужно да си гений, за да прозреш, че подобен избор е крайно субективен и че налагането на индивидуалното мнение е безцелна загуба на време. Ако един човек чувства, че играчът Х е по-добър от играча У, никаква статистика не може да промени усещането му. Това е същото като да се оценява произведение на изкуството. Ако някой ти каже, че дадена картина е гениална, какъв е смисълът, ако не ти харесва?

Така е и със световното първенство. В последните години се забелязва тенденция авторитетът му да бъде принизяван за сметка на Шампионската лига, например. Нямам идея и не ме интересува дали това наистина е така. Това безконечно мерене и сравняване винаги ми се е струвало бездушно и безполезно занимание. Футболът е изкуство, а не математика. Лично за мен световните и европейските първенства са над всичко останало и причината за това не е в качеството на играта, а в неподражаемия им състезателен характер. Те са най-чистите форми на футболно изкуство. Защо ли? Защото мачовете в тези първенства са неопетнени от парите. Няма го финансовият допинг, няма ги клубните собственици милиардери, които могат да си купят титлите и успехите със скъпите си селекции.  Всичко е въпрос на подготовка, организация и мотивация. На световното в Русия, както и на всички останали, единствено националността е от значение. Не парите.

Разбира се инвестициите във футболна инфраструктура, треньори и развитие на футболисти също опират до финанси. В това отношение по-бедните държави са ощетени. Най-добрите им играчи обаче по традиция биват привличани от по-богати клубове, в които развиват способностите си и по този начин внасят качество в националните си гарнитури. Това означава, че големите футболни сили могат да бъдат победени или да не могат да бият по-малки държави. Така например Исландия изкова равен с Аржентина. Считани за аутсайдери са достигали до полуфинал – както го направиха Южна Корея и Турция през 2002 година или България през 1994 година. Отбори като Сенегал, Коста Рика, Парагвай и Камерун пък са играли на четвъртфинал. И макар и фаворити от ранга на Бразилия и Германия винаги да триумфират с Купата, пътят им дотам никак не е лесен. Само преди няколко дни, например Мексико надигра и победи световния шампион Германия с блестящ контраатакуващ футбол. Ето затова световното е толкова вълнуващо.

Дори в най-силните клубни първенства има два-три отбора, които диктуват положението и там конкуренцията е много по-слаба. Никъде другаде футболът не е толкова честен и поставен на толкова равни начала, както на Мондиалите и европейските. А точно това е най-голямото му очарование. Не на последно място – всеки мач има значение. На големите първенства сме гледали и продължаваме да гледаме брилянтни отбори, които играят вълнуващ футбол. Обединени не от диктатори с пълни джобове, нарушаващи човешките права, а от националната кауза. Ето това е красотата. Това е справедливостта. Това е честността. Футболистите биват оценявани на базата на истинските им възможности, а не от присъствието им в един или друг клубен отбор, запленени от петролните долари на някой шейх. Всичко, което има значение е вечният футболен квартет: отборна работа, организация, малко гениалност и много късмет. Такава трябва да бъде същността на играта. И точно световното първенство ни позволява да почувстваме романтиката и радостта, които засега дори системата за видеоповторения не може да вгорчи. Затова всеки Мондиал е като една страстна и романтична ваканция.

Джон Никълсън, Футбол 365